Миналия месец на среща с Хиде и Таро владетелят Генджи стигна твърде далече.
— Сега всички наши самураи имат огнестрелни оръжия — говореше Генджи. — Скоро всяка войска ще има оръдия на лафети, които могат да отидат където трябва.
— Да, господарю — потвърди Хиде, — но малцина са доволни.
— От оръдията ли? — попита Генджи.
— И от огнестрелното оръжие, господарю.
— Не им харесва огнестрелното оръжие? — Генджи изглеждаше изненадан. — Със сигурност те не очакват в бъдещите воини да се бият с мечове?
Хиде отговори:
— Въпросът не е практически. Те не вярват, че тези оръжия изразяват както трябва духа на самурая.
— Имат възможността да изявяват духа си колкото си искат — възрази Генджи, — но на бойното поле духовната изява е почти без значение без физическа мощ.
Таро се намеси:
— Господарю, има също и боен аспект. Хората посочват битката при манастира Мушиндо като пример за трайната стойност на мечовете.
— Как така? Изходът бе решен от огнестрелното оръжие. Какво друго направиха мечовете, освен да демонстрират пълната си неефективност?
— Когато врагът атакува нашите позиции — рече Таро, — ние се бихме с мечовете си и ги победихме.
— Твоята памет, изглежда, напълно те е изоставила. Спомняш ли си зариването в кървавата маса, за да се избегнат куршумите? Спомняш ли си скриването зад разпилените вътрешности на нашите коне?
Хиде каза:
— Таро не греши съвсем, господарю.
— Сигурно съм участвал в друга битка. Моля, опишете вашата.
— Всичките хиляди куршуми, които те изстреляха, не ни убиха — продължи Хиде. — В крайна сметка те трябваше да се бият срещу нас с мечове.
— Ти беше там и си в състояние да изречеш подобни глупости? Та ти демонстрираш защо времето на самурая е отминало. Не толкова мечовете в ножниците са проблемът, колкото мечовете в главите ви.
— Самураите защитават Япония в продължение на хиляда години — настоя Таро.
— Бих казал опустошават, а не защитават.
— Господарю — позволи си Таро, — това е лоша шега.
— Шега? Едва ли. В продължение на хиляда години ние подлагахме на клане и поробване онези, за които би трябвало да се грижим. Ако убитите мъртъвци могат да се наредят до убийците си, кои ще са по-многобройни?
— Биехме се помежду си — рече Таро. — Не водехме война срещу селяните.
— О, така ли? За всеки самурай, паднал в битка, колко селяни бяха потискани, докарвани до пълен глад, пронизвани, обезглавявани или просто ги убивахме от работа? Пет? Десет? По-вероятно сто или двеста. Ние свършихме по-голямата част от работата с мечове. Те — основната част по умирането.
— Такава е съдбата на селяните — рече Хиде. — Те трябва да приемат своята, както ние — нашата.
— Много чудно. Това не важи за френските селяни. Те се надигнаха и обезглавиха благородниците си. — Генджи се усмихна, сякаш се наслаждаваше на мисълта.
— Това не може да се случи тук — възрази Таро. — Ние сме цивилизована страна. Дори селяните ни са по-високопоставени. Дори не биха си помислили за това.
— Да, предполагам, че си прав. Това е доста тъжно всъщност, нали?
— Това е по-скоро въпрос на гордост, отколкото на тъга — опонира Таро.
— Може би. А може би не. Вместо да чакаме наше собствено управление на страха, от наша страна би било по-мъдро да се обновяваме смело и просто да се самоунищожим, да премахнем владенията си, целия древен порядък с владетели и васали.
— Господарю! — възкликнаха едновременно Хиде и Таро.
Генджи се разсмя.
— Има един чуждестранен израз: „Храни се, за да мислиш.“ По-малко притеснения и повече храна ще ви дойдат по-добре и на двамата.
Думите му бяха отрова, а не храна. Той се смееше, но Таро знаеше, че Генджи не се шегува.
Сега, когато си припомни това, Таро разбра, че това е бил моментът, когато той е престанал да бъде лоялен васал на владетеля Генджи.
Първият му опит да убие Емили пропадна. Това нямаше да се случи с втория.
— Сигурна ли си, че си достатъчно добре, за да седиш? — попита Ханако.
— Съвсем — отговори Емили. Сега, когато се беше върнала във възстановената абатска хижа, тя се чувстваше доста глупаво, че бе припаднала. За тази реакция нямаше причина. Само защото красивата млада жена, която бе видяла в гората, не беше от онези, които живееха в храма, не означаваше, че е видяла призрак. Възможно бе жената да е от селото, въпреки че изглеждаше много добре облечена за селянка. Може би минаваше случайно, отделила се временно от останалата част от компанията.