Защо? Генджи знаеше. Той знаеше много повече от всички останали. Но не казваше нищо. Всеки път, когато тя попиташе, той отвръщаше, че няма какво да й каже.
Лъжец.
Велик владетел, герой, ясновидец, любовник, лъжец.
Лъжец преди всичко.
Ще бъдем заедно отново в Америка, беше й казал той.
Лъжец.
Светът се променяше бързо и Хейко вече си представяше неща, които бяха невъображаеми само преди известно време, но не можеше да си представи Генджи в Америка. Той беше даймио на провинция. Нещо повече, беше велик владетел на ръба на историческия триумф — свалянето от власт на наследствения му враг шогуна Токугава, чието управление отслабваше с всеки изминал ден. Никой не знаеше кой ще вземе властта, но възможностите бяха много и Генджи бе една от тях. Никой велик владетел не би избрал подобен момент, за да замине от Япония за Америка.
Тя заминаваше. Генджи — не, нито сега, нито когато и да било. Тя щеше да замине и да не го види никога повече.
Защо?
Хейко не знаеше. Бе анализирала обстоятелствата възможно най-подробно, но не бе намерила нищо, което да я информира. Няколко седмици след битката при Мушиндо Генджи ръководи нападение до най-старото владение на Каваками — Хино. Твърдеше се, че търси нещо — амулет, свитък, човек, — възможностите бяха различни. Имаше също още слухове, че в едно изолирано село всички селяни са били избити, но това изглеждаше невероятно. Генджи вероятно бе атакувал останките от твърдоглавите васали на Каваками, които се бяха укрили, а това бе вече благоразумно. Извън това нищо необичайно не се беше случило. Така, накрая, тя не знаеше повече, отколкото в началото. Каваками бе казал нещо, нещо пагубно и по някаква причина Генджи му бе повярвал.
— След живот, управляван от задължения — продължи Генджи, — свободата в Америка ще ти се стори ободряваща, сигурен съм.
Хейко се поклони.
— Изпитвам облекчение, че един от нас изпитва такава увереност, господарю мой. — Тя го каза много ведро, с усмивка на лицето, каквото не усещаше със сърцето си. Дори Генджи да го виждаше, не даде знак. Той също се усмихна. Играеха играта за последен път.
Когато тържеството свърши, тя отиде в жилището си, за да приготви багажа си.
Не след дълго дойде Ханако.
— Госпожо Хейко, изпратили сте да ме повикат?
— Благодаря ти, Ханако. Моля те, влез. — Тя затвори вратата след себе си. Хейко бе мислила за това дълго време. Нямаше право да каже на Ханако каквото и да било, тъй като тайната бе на Генджи, не нейна. Ала тъй като заминаваше и вероятно никога нямаше да се върне, някой трябваше да знае, за да се вземат предохранителни мерки.
— Миналата пролет — каза Хейко, — както си спомняш, владетелят Генджи припадна в градината от рози в замъка „Облак врабчета“.
— Да, помня добре. Той не се беше възстановил напълно от раните си и се пренапрегна.
— Не раните бяха причината. Той имаше видение.
— А — възкликна Ханако. Тя го знаеше, разбира се. Всички знаеха. Слугите разкриваха информацията по-добре от всяка система от шпиони, която шогунът някога бе създавал. След като до неотдавна самата тя бе от прислугата, все още беше привилегирована да научава най-интересните клюки. Никой от слугите, разбира се, не знаеше какво е било видението.
— Владетелят Генджи сподели с мен видението си — рече Хейко. — Емили ще носи негово дете.
Ханако бе шокирана.
— Той го е предсказал?
— Не с толкова много думи. Знамението бе очевидно.
— Може би не толкова очевидно — възрази Ханако. — Ако той не е направил точно предсказание, трябва да не сте разбрали какво е казал. Емили е чужденка.
— Емили е жена — обясни Хейко — като всяка друга. Тя може да носи деца като нас с теб.
— Даймио не може да има дете от чужденка. Неговите васали няма да го приемат. Ако изобщо му останат някакви васали.
— Така изглежда. Това е обаче смисълът на видението. Би ли посмяла да го пренебрегнеш?
Ханако се успокои. Не можеше да си позволи да бъде разсейвана от собствените си мисли. Хейко трябваше да греши за видението. А ако беше права?