Влора беше по-бърза. Тя се хвърли в мрака, извлачи Гаврил обратно до огъня и го захвърли на земята като дете, макар да беше два пъти по-едър от нея. Беше стиснала челюсти от гняв.
Стражът се загърчи на земята и беше необходимо малко време, преди да стане ясно, че се смее толкова бурно, че по лицето му се застичаха сълзи. Влора заби ботуша си в ребрата му и изтръгна едно „ох“, последвано от нова поредица смях.
— Какво е толкова смешно, дебело копеле такова? — Тя го сграбчи за косата, вдигна го на колене и внезапно смехът му спря. В очите му се появи опасно пламъче.
— Влора… — Таниел пристъпи напред, готов да се хвърли между двамата.
— Харесва ти да си вреш носа в чуждите работи, а? — каза тя в ухото на Гаврил. — Е, как ти се струва това: Таниел, този космат задник ти е вуйчо. Не ти е казал на Южната планина, защото е бил твърде засрамен от факта, че е пияницата на планинската стража, а не ти казва сега, защото… не знам. — Тя го изрита в кръста и изчезна бясно в мрака.
Гаврил докосна огъня, без да иска, и пъргаво се претърколи на крака. Избърса сълзите от смеха от крайчетата на очите си и се загледа след Влора, подир което се обърна към Таниел. Улови погледа му, усмихна му се глуповато и му подаде бутилката.
— Питие?
— Мой проклет вуйчо? — попита Таниел.
Гаврил се поклони.
— Якола от Пенсбрук, на твоите услуги, племеннико.
Глава двадесет и седма
Адамат потрепери при спомена за последния път, в който беше посетил небесния дворец. Беше по средата на нощта преди повече от шест месеца, когато фелдмаршал Тамас го беше повикал, за да разследва последните думи на членовете на адранската кралска кабала. Градините на знаменития палат бяха изглеждали мрачни и незащитени и дори и сега го изпълваха с дълбоко чувство на безпокойство.
Макар че, призна той, тазсутрешното му безпокойство вероятно се дължеше на нещо друго.
Лорд Кларемон беше работодателят на покойния лорд Ветас. А някой, който би наел подобно чудовище, със сигурност също беше чудовище. Всяка негова частица му казваше да се обърне и да побегне, да се върне у дома, да заключи вратата и никога повече да не приема работа в този град — а Рикар, Тамас, Кларемон и всички останали, замесени в този смъртоносен танц, да вървят в ямите.
Но той беше дал обещание на Рикар, затова поглади сакото си и изтупа прахта от периферията на шапката си.
По-голямата част от градините беше обрасла, тъй като никой не се беше грижил за тях през лятото; наоколо бяха разположени дузина часови в цветовете на Брудано-гурланската търговска компания. Каретата на Адамат се движеше нагоре по главния път, покрай огромните посребрени порти и главния вход на двореца, сетне зави зад един ъгъл и продължи към входа на прислугата.
Инспекторът слезе от каретата точно когато трима полицаи и комисарят слязоха от тяхната. Комисарят докосна шапката си в поздрав към Адамат, подир което се запъти към една по-скоро обикновена двойна врата и почука два пъти.
Вратата се открехна леко. Бяха разменени думи, сетне комисарят влезе вътре, плътно следвана от офицерите си. Адамат последва примера ѝ.
— Стой наблизо — каза той на Сусмит, който тъкмо изникваше от каретата зад него. — Нямам никаква вяра на Кларемон. — Инспекторът се забърза, за да настигне комисаря. — Какво, в името на бездната, прави Кларемон тук?
— Кандидатира се за премиер — отвърна комисар Хеви с безизразно лице. Хеви — жена с остър поглед, приятен глас и светлокестенява коса, навита в стегнат кок под малка шапка — носеше свободна дневна рокля, която успяваше да изглежда едновременно практична и елегантна. Тя беше назначена от Железния крал малко преди смъртта му и според слуховете, една от първите, осведомени за преврата. След като чула, че синът на Железния крал щял да бъде екзекутиран, прочутите ѝ думи били: „Крайно време беше.“
— Имах предвид тук. В двореца.
— Наел е мястото от града — отвърна Хеви. — Подслонил е войската и Привилегированите си тук.
— И ние просто сме му го позволили?
— Председателят е дал съгласието си, според това, което чух — каза тя. — По-добре, отколкото да стои празен. Кларемон плаща астрономическа сума, за да използва сградата и околността, а градът се нуждае от парите.
— Изненадан съм, че Тамас не е изгорил мястото до основи — каза инспекторът.
— Аз не съм. То е част от културното ни наследство, на над четиристотин години. Много от стените и таваните са произведения на изкуството сами по себе си. Мисля, че Тамас е достатъчно умен, че да не разруши всичко това заради едната злоба.