Адамат подсвирна.
— Има защо. — Беше чувал за подобни Чудаци. Едни от най-ценните в света — и много редки. Адамат искаше да попита какво прави този човек в полицията на Адопещ, след като можеше да е истиноречия на някой крал и да си живее, е, като крал. Но това трябваше да почака.
— И казвате, че Кларемон не е излъгал?
— За нищо. Послъга, когато каза, че можем да разпитаме всичките му служители, но това се очакваше. Човек като него си има тайни. Но не той е наредил убийството на Рикар.
Адамат си взе довиждане с комисаря, върна се в каретата си и се друсна на мястото си с въздишка.
— Нещо важно? — попита Сусмит.
— Кларемон не е нашият човек.
— Хмм.
— И аз си помислих същото. Дори не знам откъде, в името на бездните, да започна, ако не е той. — Скоро каретата се задвижи и Адамат прегледа внимателно списъка с известните врагове на Рикар в главата си. — Трябва да идем да видим Рикар. Трябва да разбера дали вероятността Кларемон да спечели, е наистина толкова голяма, колкото си мисли. Може би ще… — Адамат замлъкна, беше му хрумнало нещо.
— Какво?
— Трябва да отидем и до библиотеката. Ще трябва да почака до утре, но… Бездни!
Сусмит повдигна вежда.
— Какво?
— Разбрах какво ме притесняваше толкова в онази стая. Кларемон седеше в рамката на прозореца, със сутрешното слънце зад гърба си.
— И?
— И не хвърляше сянка.
Глава двадесет и осма
— Фелдмаршал Тамас!
Гласът се понесе напред към челото на редицата и Тамас се стегна, щом го разпозна. Чуваше ритмичния тропот на приближаващи се копитата и откъслечните проклятия на пехотинците, докато някой яздеше твърде плътно през редиците. Хвърли поглед настрани и видя как Олем се извръща в седлото си — не за да погледне към ездача, както някой би си помислил, а за да види кои войници ще се запознаят с опакото на ръката му по-късно тази вечер.
Сега не беше моментът да се толерира каквото и да е неуважение, било то и към враговете не Адро.
— Добър ден, Беон — каза Тамас, щом ездачът се изравни с него.
— Фелдмаршале — каза Беон. Третият по ред кандидат за кезианския престол изглеждаше добре. Раните му бяха заздравели отлично благодарение на деливанските Привилегировани и бузите му бяха напухкавели от седмиците бездействие и гостоприемството на Сулам. — Трябва да говоря с вас.
— Вече говорите — отбеляза Тамас. Прободната рана още го сърбеше въпреки лечителите на Сулам и като че ли все още можеше да усети острата болка дълбоко в плътта си, макар да не беше сигурен дали не се дължеше на горчивината от предателството на стар приятел.
Беон имаше момчешко лице, въпреки че беше в края на двайсетте — кабалската магия трябваше да поддържа младоликия вид на кралското семейство — и Тамас реши, че бледите белези от битката при Крезимирови пръсти му придаваха по-сериозен вид. Той свали шапката и попи челото си.
— Насаме, ако е възможно.
Тамас се спогледа с Олем. Телохранителят се подсмихна едва забележимо.
— Няма много уединение по време на поход, сър принце — каза Тамас.
— Въпросът е сериозен — настоя Беон. — Разбрах… — Той замълча и огледа маршируващите наоколо пехотинци, след което снижи глас. — … разбрах, че сте отпратили вестоносците на баща ми. Без дори да ги изслушате!
— Някой се е раздрънкал, Олем.
— Ще се погрижа, сър — мрачно отвърна телохранителят.
Беон се скова.
— Не използвам шпиони, но имам уши, сър! Хората ви говорят шумно помежду си и от мен се иска единствено да слушам, за да разбера какво се случва в лагера.
— Не одобряваш? Установил съм, че е по-лесно и полезно да ги оставя да клюкарстват, отколкото да правя като вас — да налагам мълчание чрез страх. Влияе на бойния дух.
— Отбягвате въпроса.
— Вестоносците ли? Вярно е. Нямам какво да им кажа, нито пък имам какво да чуя от тях. Знаете какво направи баща ви.
— Но дали наистина го е направил? — попита Беон. — Можете ли да сте сигурен?
— Разполагам с телата на тридесет и седем гренадири в кезиански униформи, с кезиански мускети, щикове, мечове и барут. Носят кезиански монети в чантите си и ботуши, направени в южен Кез. Това са достатъчно изобличаващи доказателства.
— Бих се съгласил, сър, но…
— Но какво? — Тамас почувства, че гневът му отново се разпалва. Той уважаваше Беон. Дори го харесваше, доколкото можеше да харесва някого от кралското семейство на Кез. Мъжът беше умел кирасир и имаше остър ум. Тамас не го беше смятал за толкова наивен.