Беон заговори, преди фелдмаршалът да успее да продължи.
— Но не мисля, че дори баща ми би направил подобно нещо. Защо ще тръгват на запад вместо на юг? Ако бяха хора на баща ми, щяха да побегнат право към кезианските редици след подобна дръзка атака.
— Тръгнали са на запад, защото нападнаха тила на лагера и беше по-лесно и бързо да поемат по западния път и да заобиколят бригадите, отколкото да си пробият път през тях чрез битка. И не мислите, че той би направил подобно нещо? Баща ви, който разреши оплячкосването на Алватион, за да обърне Делив срещу Адро? Баща ви, който, според собствените ви думи, е толкова способен да ви екзекутира заради провала да ме спрете, колкото и да ви посрещне, вас, неговия син, с добре дошъл след една мъчителна кампания? — Тамас поклати глава. — Обяснете ми го. И използвайте прости думи, защото се боя, че умът ми не е толкова гъвкав, колкото вашия по този въпрос.
Беон се намръщи и напомни на Тамас за прочутия нрав на Ипил. Дали щеше да се пресегне и да го удари заради това? И щеше ли Олем да го застреля в момента, в който го стореше? Част от него искаше да разбере. Но сега не му беше времето.
— Това не е Кез — меко каза фелдмаршалът. — А и вие решихте да марширувате с мен, вместо с деливанците. Ще ви бъде оказано нужното уважение, но кралското ви потекло няма голямо значение тук, сине на Ипил.
— Дори баща ми не би потъпкал флага на примирието — каза след малко Беон, като предъвкваше думите сякаш опитваше да убеди сам себе си.
— Мисля, че би го направил. Знам, че го направи. Ако искате, идете и сам вижте телата на гренадирите. Те са в няколко каруци в задната част на колоната. Възнамерявам да ги захвърля в краката на баща ви, преди да хвърля него в тъмницата и да го продам обратно на Кез за всичките крани в проклетата ви страна.
Беон се изправи, пръстите му се стегнаха около дръжката на кавалерийска сабя, която не беше там.
— Прекалявате.
— Сър — тихо каза Олем. Тамас откъсна поглед от Беон и погледна телохранителя си. Олем държеше цигарата до устните си с една ръка и се взираше спокойно над пръстите си към Тамас.
Фелдмаршалът усети как гневът му се уталожва.
— Може би сте прав — каза на Беон.
— Тогава приемете пратениците му! — каза Беон. — Можете да избегнете още кръвопролития.
— Не, не. Не сте прав относно баща си. Прав сте, че прекалих, за което се извинявам. Баща ви ни нападна под мирен флаг, вероятно непредполагащ, че деливанците са толкова наблизо. Той ще плати за това си престъпление, макар да подозирам, че по-скоро хората му ще платят цената, а не самият той. Кръвопролитията са неизбежни.
Имаше нещо, което притесняваше Тамас. Ипил трябваше да е знаел, че деливанските войски са на път. Трябваше да е знаел, че Делив вече е навлязъл в Кез от северозапад. Защо би се осмелил на подобен набег над адранския лагер?
Всеки път, в който се замислеше над това, стигаше до същото заключение: че кралят бе разбрал отнякъде за Ка-поел и магията ѝ над Крезимир и бе заложил всичко на пленяването ѝ. Може би дори в този момент откриваше как да събуди бога от дрямката му, за да може да унищожи всичко по пътя си. Толкова отчаян ли беше? От историите, които Таниел му бе разказал за нощта, в която откраднал кървавите чаршафи на Крезимир, го побиваха тръпки. Как беше възможно дори Ипил да иска да има нещо общо с подобно на този луд бог същество?
Тамас се зачуди за момент дали деливанската кралска кабала ще може да окаже каквато и да е съпротива срещу подобна мощ.
Той не възнамеряваше да споделя тази информация с Беон. Вместо това каза:
— Пратениците на баща ви са бавеща тактика. Ще се опита да ме залъгва възможно най-дълго, за да може да доведе свежи войски от Кез. Няма да го позволя.
Беон омекна и се загледа в седлото си, потънал в размисъл. Тамас приветства тишината, като се надяваше, че Беон ще остане смълчан, и се запита как ли беше реагирал Таниел на факта, че му беше изпратил Влора и Гаврил на помощ. Беше трудно решение — можеше да се окаже разсейващо за Таниел, но фелдмаршалът се бе надявал, че стремежът на сина му да спаси дивашката си любовница ще го принуди да се сработи с Влора. Нямаше по-смъртоносна двойка в цялата барутна кабала от тези двамата, с изключение на самите Таниел и Тамас.
Може би Гаврил можеше да държи бесовете им под контрол.
Олем привлече вниманието му към един препускащ надолу по редиците вестоносец. Носеше синьото и сребърното на адрански драгун. Жената бе покрита с пот и прах и Тамас забеляза кръв по сребърната ѝ яка. Тя дръпна юздите, щом го достигна, и отдаде чест.