— Ефрейтор Сали докладва, сър, от драгуните на Седемдесет и девета. Сър, разрешете да си почина за момент, сър!
— Разрешавам — каза Тамас и размени поглед с Олем. Седемдесет и девета трябваше да разузнават западните равнини. Дали докато се опитваха да минат напряко през равнините, кезианските Привилегировани от предишната нощ не се бяха натъкнали на драгуните му? — Генерал Беон, моля да ме извините. — Фелдмаршалът изчака кезианският принц да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, и каза:
— Ранен ли си, войнико?
Лицето ѝ доби объркан вид, сетне тя докосна яката си.
— О, това ли? Кръвта не е моя, сър. Принадлежи на кезиански кирасир.
Олем изравни коня си с нейния и предложи манерката си, която тя прие благодарно и пресуши до половината наведнъж, наплиска лицето и врата си и му я върна.
— Благодаря ви, сър.
— Доклада ти? — попита Олем.
— Бяхме нападнати малко на север от Гилсфелоу от кезиански кирасири. Превъзхождахме ги две към едно, но те успяха да ни изненадат и да нанесат поражения, преди да успеем да се съвземем и да ги победим.
— Какви са загубите? — попита Тамас.
— Сто двадесет и седем мъртви, триста и дванадесет ранени. Убихме сто седемдесет и един от враговете и заловихме два пъти повече, много от които са ранени.
— Е, предполагам, че можеше и да е по-зле.
— По-зле е, сър. Изгубихме полковник Дейвис.
Тамас изпсува. Полковник Дейвис беше способен кавалерийски командир, макар и понякога малко недалновиден.
— Гилсфелоу е на север от нас. По дяволите, как са ни минали в гръб? И какво, бездните да ги вземат, изобщо правят толкова на север?
Ефрейтор Сали поклати глава.
— Не зная, сър. Подминах две роти наши драгуни на път за насам. Тридесет и шеста е в доста лошо състояние, а майорът им е изгубил всичките си вестоносци. Даде ми доклад за вас. — Тя го подаде на Олем.
— Забелязах и още кезианци в далечината, на около дванадесет километра северозападно оттук. Приличаха на драгуни, поне един полк.
Тамас взе докладната и я прегледа набързо, преди да я подаде на Олем.
— Почини си, ефрейтор. След четвърт час ще съм готов със заповедите за Седемдесет и девета.
Жената отдаде чест и изчезна надолу по колоната. Тамас изпсува още веднъж под нос.
— Не мога да си позволя да губя още висши офицери. Разбери дали някой в Седемдесет и девета заслужава повишение. Ако не, намери заместник от онзи списък, който ти дадох по-рано.
— Да, сър — отвърна Олем.
— Също така изпрати вестоносец до драгунските ни полкове. Уведоми ги, че Ипил се опитва да спечели превъзходство над равнините. Трябва да е изпратил цялата си останала кавалерия на север ден след преговорите. Да се оглеждат за капани. Той се опитва да ни разсее, но аз няма да го позволя. Изпрати вест и до Сулам и виж дали ще може да задели няколко хиляди драгуни като подкрепление на нашите. — Тамас се опита да осмисли всичко в главата си. Битката щеше да се е случила малко по̀ на юг от територията, където Таниел преследваше онези кезиански Привилегировани. Може би кезианската кавалерия прикриваше изтеглянето на гренадирите.
— А нашите кирасири, сър?
— Те са твърде бавни на открито. Ще ги задържа в резерва за сблъсъка с кезианските редици. Ако Ипил прахоса цялата си кавалерия в борба за равнините, няма да има с какво да се противопостави на нашата, когато се стигне до истинското сражение.
— Но те ще са зад нас, сър.
— И ще са отрязани от всякаква комуникация с основните си войски. Факт, който можем да използваме в наша полза. Виж дали Сулам разполага с яздещи Привилегировани.
— О, това ще е неприятна изненада за кавалерията на Ипил. Отлична идея, сър. Изглежда, идва още един, сър. — Олем кимна напред, откъдето един ездач тъкмо се бе появил на върха на хълм и се спускаше надолу към тях по протежение на пътя.
— Мамка му. Какво пък сега?
Вестоносецът беше един от Тамасовите — щурмовак от авангарда.
— Сър — поде той още преди да е спрял напълно.
— Кажи ми, че се приближаваме до лагера на врага.
Вестоносецът сгърчи лице.
— Така е, сър. Малко под шест километра.
— Но?
— Но тях ги няма, сър. Станаха и си тръгнаха. Напуснаха го тази сутрин, с ускорен ход.
Сякаш ледена ръка сграбчи Тамас за сърцето. Той освободи вестоносеца и остана да седи замислено в седлото си.
— Сър? Това не са ли добри новини? — попита Олем.
— Не — отвърна Тамас. — Това потвърждава подозренията ми: Ипил се оттегля, като прибягва към забавителни действия. Просто трябва да ни задържи достатъчно дълго, че да събуди Крезимир, а после богът ще убие всички ни.