— Какво ще правим, сър?
— Продължаваме и се надяваме, че Таниел ще стигне до дивашката си костноока навреме.
— А ако не успее?
— Тогава и без това с всички ни е свършено и възнамерявам да завлека със себе си и Ипил.
Глава двадесет и девета
— Защо не ми каза? — попита Таниел.
Той яздеше до Гаврил по западния път и отчаяно се опитваше да не мисли за Влора. Тя още го обичаше, беше заявил Гаврил, а самата тя не бе отрекла. Разкритието беше шокиращо — нещо, което Таниел дори не бе обмислял. Нали си беше легнала с друг мъж? Това означаваше, че вече не го иска, не беше ли така? Изведнъж чувства, които се бе опитвал да погребе през последните шест месеца, започваха да изплуват на повърхността. До снощи цялата ситуация му беше ясна. Той я беше превъзмогнал и бе продължил напред само за да установи, че от самото начало не е бил наясно с нещата.
Това беше объркващо и го караше да иска да застреля нещо.
Едрият мъж до него седеше отпуснат, изглеждаше полузаспал и готов всеки момент да се изсули от седлото. Позата му беше подвеждаща. Той наблюдаваше пътя и разчиташе следите от копита в калта както писар би изучавал някой отдавна мъртъв език.
— А? — избоботи той. — А, имаш предвид на Южната планина?
— Да.
— Бях пиян.
— Доста бързо изтрезня.
— Точно там е въпросът. Поради някаква причина реших, че знаеш.
Таниел се вгледа по-внимателно в едрия страж.
— Какво?
— Не ми хрумна, че Тамас може да не ти е казал, че съм ти вуйчо. Поне за известно време. А когато ми хрумна, нямаше подходящ момент, в който да ти кажа. Бяхме по средата на доста ожесточена обсада все пак. А и реших, че сигурно е имал причина да не ти каже, че пияницата на южнопланинската стража ти е вуйчо.
Таниел не можа да не почувства известно негодувание.
— Значи всъщност нямаше да ми кажеш? С години си мислех, че Тамас е единственото ми останало семейство.
— Наистина ли? — Гаврил се изправи в седлото. — Знаеш ли, всеки път, когато реша, че съм се примирил с простотиите, които прави баща ти, разбирам за нещо подобно. Дори не ме е споменавал?
— Имам някакви смътни спомени — каза Таниел, — че ми е разказвал за вуйчовците ми. Нищо повече. Никакви имена.
Гаврил изгрухтя и подръпна леко юздите.
— Превърнал съм се в достойна за укор пияница, откакто майка ти умря. Може би Тамас не е искал да ме запознае с теб. Или може би спомените за друго семейство са му дошли в повече. — Той изсумтя, за да покаже какво мисли за това.
— В повече? Не мисля, че човекът има каквито и да е емоции.
— Ще се изненадаш. Другият ти вуйчо се казваше Каменир, по-малкият ми брат. Беше още момче, не много по-голям от теб, когато тръгнахме след Ипил. Погребан е в Кез. — Гаврил вдигна ръка, за да спрат, и посочи към земята. — Ездачи. Около шестдесет от тях са минали оттук вчера. Почивали са. Ако правилно си спомням, сме доста близо до Срещния път, който свързва севера и юга. Ще е добре да забавим крачка и да сме готови за всичко. Ако ще има друга засада, ще бъде скоро.
Таниел събра въпросите, които искаше да зададе на Гаврил, в съзнанието си и се опита да пренебрегне изблика на объркани емоции, когато видя, че към тях се приближава Влора. Тя се връщаше от разузнаване заедно с един от Железните оси. Таниел можеше да определи от настойчивостта, с която се бе привела напред в седлото, че е открила нещо важно.
— Остават километър и половина до пресечката — каза тя, щом ги достигна. — Гренадирите са заложили капан.
— Откъде знаеш? — Гаврил зададе въпроса преди Таниел.
— Чакат на малко над три километра на юг и са обградили пътя от двете страни. Приближих се достатъчно, че да усетя барута и да добия представа за позициите им, след което се върнах.
Таниел попита:
— Някакви Привилегировани?
— Не забелязах никакви с третото си око.
— Чудесно. Магьосниците им трябва да са ги оставили сами да се оправят с нас. Разполагаме с предимство, защото знаем позициите им. Можем да обърнем капана им срещу тях.
— Или още по-добре — каза Влора. — Да подпаля целия им барут. Да ги премахна всички наведнъж. Малко барутни магове могат да го направят от разстояние.
— Малко? Само ти.
Влора му се подсмихна.
— Значи няма да го очакват.
— Може да държат Ка-поел при тях.
— Не и ако Привилегированите не са там — каза Гаврил. — Ако знаят какво носи, ще са я отвели напред.
Разбира се. Щяха да я държат наблизо, докато бягаха. Но… но ако не беше така? Влора щеше да взриви целия им барут, с което да убият и Ка-поел заедно с гренадирите.