— Не мога да рискувам.
— Можем ли да я видим Отвъд? — попита Влора.
— Притежава излъчването. Обикновено е трудно да се определи.
— Но ти можеш да го направиш?
— Да.
— Тогава ела с мен. Двамата можем да се приближим достатъчно, за да се уверим, че не е там. Можеш да пуснеш куршум в главата на всеки Привилегирован, с когото евентуално разполагат, а аз ще взривя барута. Железните ни оси може да останат на близо километър назад и да дойдат да прочистят терена.
Таниел провери пистолетите си, за да е сигурен, че са заредени.
— Това ще свърши работа.
Те продължиха напред, докато не достигнаха т-образното кръстовище, където главният път опираше в Срещния. Влора остана напред с разузнавачите, а Таниел се задържа назад с Гаврил. Искаше му се да попита едрия страж за майка си, но устата му не искаше да оформи думите. Влора беше още влюбена в него, собствената му любима бе още в плен, а те щяха да препуснат право към половин рота гренадири.
— Таниел — каза Гаврил и го върна в настоящето. — Лоши новини.
— Какво има?
— Някой е поел оттук на север.
— Какво имаш предвид?
Гаврил слезе от коня и прекара няколко минути в оглед на земята, като си мърмореше нещо.
— Осем, може би десет човека са се отделили от основната група. Запътили са се на север. Всички останали са отишли на юг.
— Сигурен ли си? — попита Таниел, обзет от внезапен страх. Ами ако кезианците бяха запланували втора засада? Хората на Таниел щяха да тръгнат по пътя на юг и да се опитат да задействат първия капан, а втората група кезианци щяха да им влязат в гръб. Той устреми сетивата си и ги напрегна до краен предел в опит да почувства нещо повече — Ка-поел, някой Привилегирован, барут. Нямаше нищо.
— Не напълно — каза Гаврил. — Може да са пътници. Може да са адрански патрули, неподозиращи, че кезианците са достигнали дори тези краища на Адро. Бездни, може да са планински стражи, слезли от върховете, за да насекат дърва или да набавят провизии.
Те, разбира се, нямаше да са отишли на север. Това щеше да е нелепо. На север нямаше нищо освен Адро в продължение на стотици километри. Можеше да се насочат към проходите, водещи до Делив, но деливанците бяха войнствено настроени заради Алватион. Никой кезианец нямаше да излезе жив от земите им.
— Норийн — каза Таниел.
Барутният маг приближи коня си до Таниел и отдаде чест.
— Сър?
— Ти си най-добрият ездач сред тази група и имаш остро зрение. Иди с Гаврил. Придвижете се на север и се опитайте да надушите някакъв кезиански капан. Влора и аз ще отидем на юг и ще се разправим с гренадирите. Ваше задължение ще бъде да ни кажете, ако кезианците ни идват в гръб. Флериър, Дол и Железните оси ще поемат по пътя и ще са в готовност да ни пазят тила.
— Да, сър.
Гаврил кимна бавно.
— Рисковано е да се разделяме така, но е най-добрият начин да не им позволим да ни изненадат.
— Захващайте се тогава. — Таниел огледа събралите се войници и магове. — Имаме да убиваме кезианци.
Таниел слезе от коня и подаде юздите на един от Осите, след което приготви пистолетите, пушката и меча си. Влора го последва и двамата се запрокрадваха през гората, на няколкостотин метра източно от пътя. Така щяха да избегнат всякакви възможни хитрости от страна на врага и да се промъкнат незабелязано откъм фланга на гренадирите — те нямаше да очакват магове в ожесточено преследване да забавят ход за подобно нещо.
Не че то ги забавяше много. С Влора можеха да се движат през дърветата по-тихо от повечето хора, а и двамата бяха в барутен транс, което им помагаше да се движат и мислят по-бързо. Таниел можеше да чуе всяко пропукване на клонка и проскърцване на дърветата в гората на двеста крачки разстояние. Беше какофония от информация, но част от обучението му на маг беше да филтрира тази информация, като я раздели на животински звуци и звуци, издавани от придвижването на хора из гората.
Таниел изпита облекчение, че мисията им налагаше тишина и пълно съсредоточение върху тихото придвижване през гората. Точно сега не можеше да си позволи Влора да го разсейва. Успя да потисне тези мисли дълбоко в съзнанието си, откъдето те го последваха като полувидима сянка.
Той знаеше, че ще се върнат.
Остави Влора да води. След по-малко от половин час тя вдигна юмрук, сигнализирайки на Таниел да спре, и клекна в храстите. Той се промъкна при нея.
— На около половин километър сме — каза Влора.
— Много близо.
— Това е най-близкото разстояние, от което смея да опитам взрива, а и имам ясно усещане за всички им. Пазят двете страни на пътя от високи преимуществени позиции. — Тя докосна слепоочието си и замълча за момент, погледът ѝ се разфокусира. — Бих предположила, че са около шестдесет.