— Звучи правилно — отвърна Таниел. — Някакви Привилегировани?
— Не. Не усещам и дивачката ти. По-добре провери за нея.
Таниел вдиша барут и се опита да игнорира начина, по който Влора бе казала „дивачката ти“, както и обвинителния ѝ тон. Отвори третото си око, опрял ръка на грубата кора на едно дърво, и започна да изучава кезианския капан.
Съсредоточи се върху мястото, където усещаше черния барут, и примижа в търсене на познатото приглушено излъчване на пастелни цветове Отвъд, което посочваше присъствието на Ка-поел. Силата на излъчването ѝ беше някъде между това на Чудак и Привилегирован, но няколко нюанса по-тъмно на цвят, което я правеше по-трудна за откриване.
Изминаха няколко минути, преди да затвори третото си око. Опря чело в опакото на ръката си, борейки се със замайването. Щом се съвзе, каза:
— Няма и следа от нея. Не ти ли се струва странно, че нямат нито един Чудак?
— Сега като го казваш… — Влора бе впила поглед в кезианските позиции. — Може би са имали един-двама, но са били убити при нападението над лагера ни.
Таниел пренебрегна лекото съмнение, което усещаше на ръба на съзнанието си.
— Вероятно. Готова ли си?
— Да. — Влора пристъпи няколко крачки напред и приклекна зад паднало дърво. Опряла гръб на кухия дънер, тя постави пушката върху коленете си и затвори очи. Таниел видя усмивка да докосва устните ѝ, след което почувства как се протяга със сетивата си.
Почувства последователността от експлозии, която премина през магьосническите му сетива. Миг по-късно чу бесни трясъци, звучащи като залп на бойното поле.
— Тръгвай — каза Влора.
Таниел прескочи падналото дърво и се затича през гората, вдигнал пушката в готовност, нащрек за зелено-кафявото на кезианските униформи. Чу как Влора заема позиция вдясно и малко по-назад от него. Сухите листа шумоляха под краката му, клони шибаха ръцете и лицето му. Вече не се стремяха да се прокрадват, а да открият евентуални оцелели, преди да успеят да се окопитят.
Те щяха да са объркани и дезориентирани от взривовете — най-вероятно ранени — и щяха да си мислят, че връз тях ще се изсипе цяла бригада адрански войници. Таниел трябваше бързо да достигне позициите им и или да ги плени, или да ги убие, преди да осъзнаят, че имат насреща си само двама барутни магове.
Той достигна билото на един хълм и спря да се ориентира.
— Накъде? — издиша тежко.
— Следващия хълм! — Влора не спря и го подмина, заемайки водеща позиция. Вече беше поставила щика си. Таниел изпсува и постави своя, докато тичаше да я догони.
Намали скоростта и спря близо до върха на следващото възвишение, след което залегна зад едно дърво. Можеше да види Влора напред и нагоре. Беше преметнала пушката през рамо и беше приготвила пистолет. После бавно се изправи.
Таниел зачака сигнала ѝ да се приближи и се напрегна, за да долови шумовете от ранените и умиращите. Нищо. Дори и за подсилените му от барута сетива гората си оставаше напълно тиха. Никакви птици или животни. Нима взривът на Влора бе убил гренадирите до последния човек, отведнъж? Това не изглеждаше възможно.
Миговете се проточиха, докато Влора стоеше безмълвно, и накрая търпението на Таниел се изчерпа. Той се стрелна към нея и приготви пушката си.
Гледката на склона под тях го закова на място. От тази позиция можеше да види пътя, както и следите от барутни взривове по цялото протежение на този хълм и склона на онзи оттатък пътя. По дърветата личаха черни петна, листата димяха, паднали клони горяха, а миризмата на изгорял барут се носеше във въздуха като мъгла. Земята беше нашарена с малки кратери.
Но единствените жертви бяха самите дървета и няколко злочести катерици.
Таниел повдигна пушката по-високо и се завъртя. Сканира с поглед заобикалящата го гора, като се оглеждаше за капан в капана. Нищо не помръдваше.
— Не разбирам — каза Влора. — Това някакво отвличане на вниманието ли е? Нещо, което да ни забави?
Някакво раздвижване наблизо привлече погледа на Таниел. След като го огледа по-отблизо, разбра, че това беше кожена каишка на барутен рог, чиито краища бяха изгорели, но самата кожа беше изненадващо запазена. Клатушкаше се леко от един клон сякаш им се присмиваше. Таниел почувства как сърцето му бумти в гърдите, докато се опитваше да разбере не как са били изиграни, а защо.