— Чуваш ли нещо? — попита Влора.
Таниел наклони глава по посока на вятъра и зачака звукът да достигне слуха му. Не чака дълго.
— Викове. — Докато го казваше, вече тичаше към пътя. Виковете идваха от север. От Железните оси, които бяха оставили назад.
Това не беше целият капан.
Таниел забърза надолу по твърдата земя на западния главен път.
Можеше да чуе тежките стъпки на Влора зад себе си, докато разкъсваше барутен фишек от торбичката за патрони на колана си и го натъпкваше в устата си, усещайки песъчинките на черния барут по венците си. В припряността си изпусна няколко снаряда, но нямаше време да спира заради тях.
Уловката беше толкова проста. Толкова очевидна. Знаеха, че Тамас ще изпрати барутни магове след тях. Магът щеше да усети капана, да се приближи предпазливо, след което да бъде нападнат в гръб от засада. Или, както в този случай, щеше да бъде отделен напълно от хората си. И той се беше хванал, без да се замисли!
Отне им две минути да изминат разстоянието от километър и половина между фалшивата засада и мястото, където хората им чакаха на пътя, но дори това се оказа недостатъчно.
Той обхвана с поглед гледката, която се разкри пред него отвъд завоя: шестдесет и отгоре кезиански гренадири, въоръжени с пики и тежки саби, без барут в раниците си, бяха връхлетели Железните оси. Телата на мъже и коне засипваха пътя и околната гора и макар да бяха оцелели само петнадесет гренадири, Осите, заедно с Дол и Флериър, бяха погинали.
Таниел увеличи скоростта си, готов да се хвърли към оставащите кезианци, но усети как две ръце го бутат встрани и го изхвърлят от пътя право в сухо речно корито.
Той се приземи с едно „Уф“ и Влора върху себе си.
— Какво…? — поде той.
— Ш-шт.
Той замлъкна, колкото Влора да успее да надникне над коритото.
— Какво, по дяволите, беше това? — изсъска той.
— Хората ни са обезвредени — отвърна тя. — Няма смисъл да се хвърляме с главата напред.
Таниел взе шапката си.
— Въпрос на време е да разберат, че барутните магове са били повече от двама, и да тръгнат да ни търсят.
— Дай ми минутка, мисля.
Таниел стисна пушката си.
— Нямаме минута. Забрави ли за Гаврил и Норийн? Те също ще са чули виковете.
— Мамка му.
Таниел я потупа по рамото.
— Върви. Върни се оттатък пътя. Изкачи онзи хълм там и стреляй по мой сигнал.
— Добре. — Влора се върна по речното корито обратно при завоя на пътя и пресече отсреща. Таниел ѝ даде тридесет секунди и се задвижи в приклекнал бяг.
Заобиколи зад една могила на около четиридесет крачки от пътя. Очите му, свикнали с проследяването на дири в горска местност от Фатраста, веднага забелязаха следите на гренадирите. Бяха се скрили точно зад тази могила в очакване Осите да достигнат тази част от пътя, подир което се бяха нахвърлили отгоре им — вероятно и от двете страни, предвид липсата на мускети. Нямаше нужда да се тревожат за кръстосан огън.
Таниел достигна върха на могилата и коленичи до едно дърво, откъдето имаше ясна гледка към пътя. Гренадирите бяха пленили трима окървавени, ранени Железни оси и ги разпитваха ожесточено, докато другарите им се грижеха за собствените им ранени.
Таниел зареди пушката си с два куршума и се огледа в търсене на лентите на гренадирския командир, капитан. Оказа се, че това е човекът, водещ разпита, и докато Таниел наблюдаваше, той се приведе и нехайно преряза гърлото на един от Осите.
Куршумите му уцелиха капитана в дясното слепоочие и един сержант — вероятно помощник-командира, в корема. Преди да успее да зареди, гренадирите се задействаха. Приготвиха пиките си и изритаха пушките и барутните рогове далеч от себе си. Тези войници бяха обучени да се бият срещу барутни магове.
Един не на време отдръпнал се гренадир се прости с крака си, когато барутът се взриви. Таниел се ухили злорадо и презареди пушката си, а кезианците се разбягаха да намерят прикритие. Следващият му двоен изстрел уцели само една от целите си и жената се свлече на земята, простреляна в корема. Той чу един от гренадирите да се провиква на език, който определено не беше кезиански.
Брудански ли беше това? Защо кезианските войници крещяха на брудански? Нямаше време да размишлява над тези въпроси. Десетима едри кезиански войници изскочиха иззад прикритията си и се втурнаха към могилата му. Никой не забеляза, че един от тях беше свален от отзад.
Таниел нямаше време да презареди. Скочи на крака, хвърли нов барутен фишек в устата си и парира мушкащата пика с приклада на пушката си. Беше принуден да отстъпи, неспособен да контраатакува поради близостта на дърветата, както и да направи каквото и да е друго, освен да наблюдава как гренадирите го ограждат от двете страни.