Той пусна пушката и скочи настрани, забелязал войник, чието стремление го тласкаше напред. Таниел извади ножа от колана си и го заби между ребрата на гренадира, след което го блъсна встрани, взе пиката му и се извъртя, за да парира замахващата към него сабя.
Очисти още двама, като получи сериозно порязване над веждата, от което в окото му се застича кръв, и тогава в битката се включи и Влора. Тя се вихреше сред оцелелите гренадири с късия си меч и в барутен транс, който ѝ даваше огромно предимство по отношение на бързината в тесни пространства, и посичаше всеки един от тях в рамките на мигове. Докато Таниел избърше кръвта от лицето си, битката беше приключила.
Останал без дъх и полуослепял, той се обърна по посока на звука от копита, трополещи нагоре по пътя. Сграбчи пушката си и я зареди, готов за най-лошото.
Конете на Гаврил и Норийн спряха малко преди касапницата, отказвайки да продължат по-натам. Проклятията на вуйчо му се чуха чак в гората, при Таниел.
— Таниел! — извика стражът.
— Тук съм — отвърна Таниел, затичал се към пътя. — Беше проклета измама — каза той. — Барутът беше оставен на километър и половина надолу по пътя, разположен като мъже, причакващи в засада, а гренадирите се бяха скрили тук, в гората.
Гаврил слезе от коня си, а Влора се затича да освободи двамата оцелели от Осите.
— Простете, сър — каза единият на Таниел и сгърчи лице, щом Влора му помогна да се изправи. — Дойдоха от горите като призраци. Флериър и Дол се биха ожесточено, но бяхме разбити след първия ни залп. Пиките се врязваха в конете ни без никакъв проблем.
Гаврил довърши един от изплашените, мятащи се коне с пистолета си, а Норийн започна да шие веждата на Таниел.
— Съберете оцелелите им — нареди Таниел. — Искам да разбера какво знаят, бездните да ги глътнат. — Виеше му се свят и все още се опитваше да осмисли случилото се. Капанът беше идеален и той се беше насадил право в него. Гледката на лежащите насред пътя адрански войници — неговите войници, го вбесяваше. Вината беше изцяло негова.
Двадесет и трима гренадири бяха оцелели и подир един поглед Таниел прецени, че повечето ще умрат от раните си до сутринта. Собствените му оцелели от Осите можеше и да прескочат трапа, ако избегнеха инфекцията, измъкнали се с дузина леки порязвания общо и за двамата. Конете им, както и тези на Таниел и Влора, бяха или мъртви, или избягали, хвърлили ездачите си.
Норийн приключи с шевовете му и Таниел се изправи на крака. Беше успял да успокои дишането си и да уталожи болката и гнева си. Трябваше да измисли някакъв план. Бяха изгубили ценно време, както и предимството си от петима барутни магове.
Норийн коленичи до един от кезианските гренадири, приготвила собствените си игла и конец.
— Не, недей — каза Таниел. — Няма да получат никаква помощ, докато не ни кажат какво става. — Той обходи редицата гренадири, лишени вече от куртките си и с ръце, вързани зад гърба със собствените им колани. Гаврил ги надзираваше, скръстил ръце и стиснал челюсти. Точно в този момент не приличаше на мъж, който искаш да прецакаш.
— Какво ще кажете? — попита Таниел. — Първият, който ми каже с колко души разполага водещият Привилегирован, ще получи медицинска помощ.
Някои от войниците се взираха в краката си, други бяха вперили мълчалив поглед в него. Една част стенеха от болка, а един плачеше и притискаше окървавеното място отстрани на тялото си.
Таниел повтори предложението си на кезиански. Войниците се спогледаха, но никой не отговори.
— Някой от вас говори ли брудански? Аз знам само няколко думи.
— Аз — отвърна Гаврил и избълва няколко изречения. Мъжете се ококориха и един от тях отговори. Гаврил премина на адрански. — Казва, че са само трима Привилегировани, шестима гренадири и дивачката.
— Защо, в името на бездната, ще говорят брудански? — попита Таниел, макар вече да знаеше отговора.
— Защото са бруданци — отвърна Влора. — Каквато е и армията, окупирала Адопещ.
Гаврил каза:
— Двамата с Норийн открихме пресни дири, девет чифта, на север. Върнахме се чак когато чухме звуците на битката. Водят момичето ти в столицата.
— Копелетата си направиха шега с цялата ни проклета армия — каза Таниел. — Тамас води грешната война.
Глава тридесета
Нила си проправи път първо през адранския, а след това и през деливанския лагер, като бавно събираше кураж да се обърне към деливанската кабала.