По внезапна прищявка Нила смени посоката си и се насочи покрай оградения стан. Може би трябваше да каже на жената, че е ученичка на Бо — че е Привилегирована, а не някаква случайна жена, към която да се отнася като с боклук. Може би щеше да получи повече уважение.
Но пък тази жена не биваше с никого да се държи по подобен начин.
Нила откри пролука сред палатките и видя бездимните пламъци, идващи от едно огнище. Един пазач ѝ хвърли любопитен поглед, но не каза нищо, докато тя седеше на пръсти и търсеше някаква следа от Бо. Видя няколко Привилегировани и два или три пъти повече кабалски войници в тежките им брони, носещи тежки пики и саби. Учуди се, че не разполагат с повече мускети, но после се сети, че Бо беше споменал как повечето Привилегировани са алергични към барута и го избягват винаги когато е възможно.
Усмивка докосна устните ѝ, щом мерна бяла кожа сред разнообразните нюанси на черно и кафяво. Ето го Бо — седеше до огъня и се взираше невиждащо в пламъците. Макар и много блед, изглеждаше невредим. Нила пое дъх, беше на косъм да изкрещи, ала викът заседна в гърлото ѝ, щом Привилегированата — същата, която така грубо я беше отпратила, излезе от една палатка наблизо и се приближи към Бо.
Той ѝ каза нещо, но тя само поклати глава, след което пристъпи към него и притисна устни към неговите. Той не възрази и не се отдръпна — бузите му се изчервиха и скоро той също я целуваше. Тя прокара пръст надолу по гърдите му, сетне ръката ѝ се спусна по-надолу…
Следващата рационална мисъл на Нила я споходи чак когато беше преполовила пътя до адранския лагер и преди да разбере накъде отива, се озова пред командната палатка на Тамас.
Той стоеше отпред, закрил очите си от слънцето, и оглеждаше две карти, разгърнати на земята пред него; краищата им бяха затиснати от няколко камъка с големината на юмруци. Няколко от офицерите му изроптаха, но никой не я спря.
— Какво се е случило с роклята ти? — попита Олем.
Тя погледна надолу. Изглеждаше сякаш се е изцапала със сажди. В долната част на роклята ѝ имаше две черни ивици сякаш от ръцете ѝ беше капало мастило. Можеше да подуши опърлен памучен плат.
— Нищо — сопна се тя. — Кога потегляме?
Тамас изсумтя и се приведе над картите си, но не каза нищо.
— Тази нощ ще лагеруваме тук — отвърна Олем. — Ще тръгнем на сутринта.
— О. Да, вярно. Кога ще срещнем кезианците на бойното поле?
— По-скоро отколкото може да ти се иска — промърмори Тамас едва чуто, но достатъчно, че да го чуе.
— Какво трябва да означава това?
— Нила — каза Олем с предупредителна нотка в гласа.
— Всичко е наред, Олем — каза Тамас все още загледан в картите. — Тя се учи как да бъде истинска Привилегирована, а това върви ръка за ръка с нахалството. Означава, Привилегирована Нила, че си ужасно неподготвена за онова, което ще те помоля да направиш.
— И какво е то?
— Да убиеш хиляди кезиански войници. Да ги изгориш до пепел. Да слушаш писъците им, докато те чезнат заради магията ти.
Нила се стресна от думите му.
— Защо казвате, че съм неподготвена? Веднъж вече го направих, нали? — Нила беше неподготвена. Беше блокирала онази битка от съзнанието си толкова старателно, че почти я беше забравила, и при спомена ѝ се догади.
— Защото така каза Бо — намеси се Олем.
— Виждал си го?
— Преди час. Още е жив, но не е в състояние да се бие. Помоли ме да те предупредя да стоиш далеч от деливанската кабала. Трябва да държим присъствието ти в тайна, докато не стане абсолютно наложително.
Нила си припомни как онази Привилегирована целува Бо и ръката ѝ, посягаща между краката му.
— Не се и съмнявам, че така е казал — отвърна тя.
Тамас най-сетне вдигна глава, но само за да размени поглед с Олем.
— Задава се още един вестоносец, сър — каза телохранителят.
— Разбира се. — Тамас въздъхна изтощено.
Деливанец в зелена униформа заобиколи палатката с коня си и спря на косъм, преди животното да стъпче картите на Тамас.
— Сър — задъхано каза вестоносецът. — Нападнаха ни!
— Деливанския лагер?
— Обоза — каза той.
Тамас се стрелна в палатката си и излезе, като междувременно закопчаваше меча към колана си.
— Вдигни войската! — извика на Олем.
— Сър, тях вече ги няма — каза вестоносецът.
— Какво искаш да кажеш?
— Удариха ни и си тръгнаха, преди да успеем да окажем съпротива.
— Обоза? — попита Нила. Погледът на Тамас подтикваше към предпазливост. Деливанците не биваше да знаят за нея. Тя пое дълбоко дъх, борейки се с гнева и чувството за безпомощност, което заплашваше да я залее.