— Да, госпожо — отвърна вестоносецът.
— Как, в името на бездната, кезиански драгуни са се озовали зад нас? — настоятелно попита Тамас. — Не би трябвало… Бездни, това магия ли е?
Нила погледна, за да види какво бе привлякло вниманието на фелдмаршала. На северозапад, по протежение на хоризонта проблесна светлина сякаш слънцето се отразяваше от дузина огледала. Тя отвори третото си око, бавно, за да не позволи на чувството да я надвие, и видя пръските пастелни цветове, вихрещи се в далечината, борещи се с нещо — странна тъмнина, каквато до този момент не бе виждала Отвъд. Изглежда, поглъщаше всяка светлина, която се докоснеше до нея, и се движеше като мастилен облак по хоризонта.
Нещо в тази тъмнина засегна нерв в подсъзнанието на Нила и тя се поболя от страх.
По лицето на Тамас премина съмнение. Дали и той го беше видял?
— Хората ни ги преследват, сър — каза вестоносецът. — Крал Сулам помоли за присъствието ви.
— Надявам се да има много добро обяснение. Хората ви трябваше да подкрепят драгуните ми, за да избегнем точно това.
Нила улови бързия поглед на Тамас.
— Остани тук — тихо каза той. — Но бъди готова за всичко. — След това изчезна, завикал за коня си, следван по петите от Олем.
Бъди готова за всичко, беше казал.
Това беше малко неясно. Тя погледна на северозапад. Проблясъците бяха изчезнали, но по гърба ѝ пролази тръпка, щом си спомни тъмнината, с която се бяха сражавали.
Глава тридесет и първа
Тамас усети как гневът му утихва, щом стигна палатката на крал Сулам.
Деливанският вестоносец го придружи до кралската гвардия, след което се извини и се върна в лагера, а Тамас и Олем веднага бяха въведени вътре.
Фелдмаршалът спря за момент, за да погледне на запад, където за последно бе видял проблясъците магия, но всякаква следа от битката беше изчезнала. Все още можеше да усети онази магия — поглъщаща тъмнина Отвъд, като лош вкус в устата си.
Палатката на крал Сулам не беше много по-различна от тази на Тамас, макар и малко по-просторна. Кралят не обичаше показността. Удобствата му се свеждаха до изтънчени кожи, дървени столове от твърда дървесина и бюро със сложна дърворезба в единия ъгъл. Спалнята и гардеробната му бяха затворени, а във всеки ъгъл стоеше по един телохранител с приготвен щик, както вътре, така и отвън.
Сулам седеше на изтънчена възглавница в средата на пода, кръстосал крака, с кацнали на носа му очила и както изглеждаше, с някакъв доклад в ръце. Тамас забеляза двамата Привилегировани в помещението — магус Дорант, глава на кралската кабала на Сулам, беше колосален мъж, с една глава по-висок от фелдмаршала, с черна като нощта кожа, нефритени пръстени на пръстите и черна коса, вързана на дебел възел зад врата му. Стоеше до краля, скръстил ръце, и се взираше свирепо в Тамас.
Привилегированата Вивия изглеждаше като пълна противоположност на Дорант. Кожата ѝ имаше цвят на кафе със сметана, а очите ѝ бяха сини, загатващи за смесено потекло. Имаше дълго, слабо лице, което ѝ придаваше кралско излъчване, и бе успяла да се излегне в един от дървените столове в ъгъла. Според онова, което му беше известно за деливанската кабала, тези двамата бяха най-важните играчи — и изпитваха огромна неприязън един към друг.
— Вивия — прошепна Олем в ухото на Тамас, — се грижи за Бо. Двамата имат дългогодишна история.
Тамас се поклони.
— Крал Сулам. Привилегировани — обърна се той към групата.
— Магус — поправи го Дорант с нисък, недоволен глас.
— Магусът не е ли Привилегирован? — попита Тамас.
— Вашият ранг е фелдмаршал. Бихте ли предпочели да ви наричам „кралеубиец“?
— О, стига. — Крал Сулам махна с ръка към ръководителя на кабалата си. — Можем да дрънкаме за почетни титли цял ден. Имаме проблем.
— И аз така разбрах — отвърна Тамас. Не му бяха предложили да седне, затова той хвана ръце зад гърба си и сведе поглед към деливанския монарх, който, изглежда, не се притесняваше, че фелдмаршалът се извисява над него. Но не той заговори.
— През последните два дни обозът ни беше разграбен от кезиански драгуни — каза Вивия. Тонът ѝ беше рязък и наблюдаваше Тамас не с враждебността на Дорант, но с известна бдителност.
Тамас прокле наум. Деливанският обоз не само че снабдяваше деливанците, но осигуряваше храна, военни лекари и амуниции за адранската армия — все неща, запасите от които бяха достигнали критично ниво.
— Изпратих кавалерията си към равнините и както чух, вие сте изпратили три хиляди от собствените си хора като подкрепление. Нима те не си вършат работата? — Тамас не бе получавал рапорт от дванадесет часа; обикновено това не би го тревожило, но сега беше нервен. Беше решил, че хората му няма да се затруднят да пометат кезианската кавалерия, която се бе промъкнала на север от тях.