— Мамка му.
— Нали? — Кралят забарабани с пръсти по бюрото си. — Тези петима Привилегировани едва убиха шестдесет кезиански драгуни. Останалите от ротата избягаха. Генералите ми не искат да се впуснат в преследване. Боят се, че ще попаднат в капан.
Тамас остана да се взира в него известно време. Кралят, обикновено толкова ведър, изглеждаше необичайно разстроен.
— Не можем да спрем, за да се занимаваме с него — каза той. — Трябва да продължим към Будфил. Не можем да отлагаме.
— И да оставим това размирно псе да върви по петите ни?
Тамас бе на косъм да му каже за Ка-поел и Крезимир. Сулам трябваше да знае защо бе толкова отчаян да се отправи към Будфил. Но това не беше история, за която имаше нерви в момента, нито пък звучеше особено правдоподобно.
— Аз ще се разправя с драгуните.
— Аз… — Сулам разпери ръце.
— Аз ще се оправя. — Тамас разбираше, че Сулам няма да нарече хората си страхливци. Генералите му рядко бяха попадали в битка, ако изобщо някога се беше случвало, в която да не могат да разчитат на силите на Привилегированите си. Тамас беше обучавал хората си — и себе си, при това с десетилетия — в това дори когато адранската кабала все още съществуваше.
Фелдмаршалът напусна палатката на краля. Минаваше обяд. Армията му се приготвяше да прекара останалата част от деня в поход и той знаеше, че трябва да действа незабавно.
— Олем, аз… — Тамас замълча. Наблизо стоеше Дорант, скръстил големите си ръце, с бесен израз на лицето.
Тамас установи, че е все по-малко склонен да се въздържа. Той отиде до деливанския магус.
— С цялата сила, събрана във връхчетата на пръстите ви, и вие ще позволите на един неутрализатор да ви спре?
Дорант отвори уста.
— Не — каза Тамас. — Без извинения. Това е война, а не някаква глупава политическа игра. Ако не можете да я спечелите със средствата, с които разполагате, намирате нови. Нещо, което вие, Привилегированите, не искате да разберете.
— Ти си глупак.
— А ти си страхливец.
Дорант отпусна ръце, за да разкрие, че е сложил ръкавиците си. Разпери ги широко, като мечка, готова да замахне, и се озъби.
Тамас пристъпи некомфортно близко до Дорант, а Олем извади пистолета си. Фелдмаршалът се взираше нагоре към извисяващия се магус.
— Не — каза му. — Това не е добра идея. Може да съм стар, но съм в силен барутен транс и ще ти откъсна топките, преди да успееш да помръднеш и пръст. Може да успееш да ме убиеш, преди да те довърша, но ще умреш, квичейки, малко след това. Спомни си какво сторих с адранската кабала.
Ръцете на Дорант се тресяха от ярост. Минутите течаха и Тамас можеше да усети потта, стичаща се по гърба му, докато лениво се чудеше дали наистина може да отведе магуса в отвъдното със себе си. Той наистина остаряваше. Рефлексите му не бяха както някога.
Дорант отпусна ръце и свали ръкавиците си.
— Ще те убия, барутни маго.
— Вероятно ще съм умрял много преди да ти се удаде възможност. — Тамас се отдръпна. — Хайде, Олем.
Едва след като оставиха деливанския лагер далеч зад гърба си, Тамас си позволи да въздъхне облекчено.
— Бездни — каза, докато бършеше челото си, — не бива да заплашвам съюзнически Привилегировани.
— Смятам, че беше интересен тактически подход — отвърна Олем.
— А аз смятах, че работата ти е да ме възпираш да върша глупости.
— От моята позиция изглеждаше, че държите нещата под контрол.
— Тогава защо извади пистолета си?
Олем вдигна рамене.
— За всеки случай.
— Ти си човек, вдъхващ спокойствие.
— Старая се.
В главата на Тамас се оформяше план.
— Намери ми Беон ди Ипил. И Привилегированото момиче. Среща в палатката ми след двадесет минути.
— Името му — каза Беон — е Сасерам.
Тамас наблюдаваше Беон с присвити очи. Беше разкопчал куртката си, тъй като в палатката му беше топло и задушно въпреки хладния бриз отвън. Дълбоко в себе си усещаше силен копнеж и се зачуди колко години бяха изминали от последното му питие.
— Това е гурланско име.
— Защото той е гурланец — отвърна Беон.
— Гурлански кавалерист, който се бие за Кез? Изглежда ми скалъпено. — Тамас погледна към Олем, който бе повдигнал вежда в израз на неверие. До него, с несигурен вид, стоеше Нила. Беше преоблякла обгорената си рокля и сега носеше бяла ежедневна рокля с виолетов шал.
— Мина на другата страна по време на третата кампания — именно неговото дезертиране ни позволи да превземем Делфис. Всичко това, разбира се, беше когато бях още много млад. Всичко, което знам, съм го чул от баща ми.