Освен това принадлежеше на Рикар Тамблар — нещо, което според Адамат имаше общо с причината да не бъде засегната от размириците; трябваше да е била добре пазена от хора на съюза.
И изглежда, все още беше така. Всеки от входовете се наблюдаваше от поне четирима мъже. На покрива имаше стрелци, а на улицата — въоръжени работници. Адамат трябваше да покаже документите си три пъти, преди да достигне главното фоайе на хотела, и дори тогава можеше да усети, че го наблюдават, докато се отправяше към източното крило на втория етаж.
След като за пореден път показа документите си, бе приет при Рикар.
Ръководителят на съюза се бе облегнал назад в стола си, вдигнал крака на бюрото, стиснал пура между зъбите си и със студен компрес на лявото слепоочие.
— Не, не ме интересува колко струва — казваше той на чиновника, гласът му беше съвсем леко по-силен. — Купи всеки топ коприна в града и… О, Адамат! — Рикар размаха ръка, за да пропъди цигарения дим от лицето си, и отпрати чиновника с единствен рязък жест с брадичката си.
— Вече купуваш и коприна?
— Малка икономическа война — каза Рикар, докато се наслаждаваше на дима от пурата си. — Подочухме, че Кларемон вече е обещал на текстилния съюз, че ще намали цените на вноса на необработена коприна, ако бъде избран. А не може да го направи, ако държа всичко в градските магазини и следя какво внася през планините.
— Текстилния съюз? — Адамат се плъзна в един стол и за човек на неговата възраст, се почувства твърде благодарен да седи. — Това не е ли в твоята област?
— Началникът на съюза беше убит във взрива — каза Рикар. — Ще спорим относно заместника му с месеци, а междувременно Кларемон ще се опита да пренасочи подкрепата им. И да, това е в моята област. Няма да му позволя да ми я вземе.
— Продължавам да мисля, че трябва да използваш извънредните си правомощия и веднага да назначиш нов началник на текстилния съюз. — Гласът стресна Адамат и той се изправи, загледан към мястото, откъдето бе дошъл звукът — прозорец, до чиято завеса стоеше жена с превръзка на едната ръка и чаша с вино в другата. Взираше се надолу към улицата.
Беше на около петдесет, с пухкави бузи и сурови бадемови очи. Носеше лилава рокля с черен кант. Тя огледа набързо Адамат от глава до пети.
— Простете, госпожо. Не ви видях. — Прегледа списъка с имена и лица в паметта си.
Тя повдигна леко чашата си.
— Черис. Аз съм…
— Ръководителката на Съюза на банкерите — довърши Адамат. — Срещнахме се за кратко преди месец.
— Извинявам се, не помня. — Тя остави чашата си за момент, колкото да оправи клупа на превръзката си.
— Аз съм инспектор Адамат.
— А, да! Чудакът, който не може да забравя. Рикар ми е говорил много за вас през годините. Трябваше да си ви спомня. Извинете ме, наистина. Нещата, които сте преживели през последните няколко месеца… — Гласът ѝ заглъхна и тя цъкна тъжно с език.
Адамат стрелна Рикар с поглед. Защо разправяше на тази жена — или въобще на когото и да било — за проблемите му?
Рикар сви извинително рамене.
— Имаш ли някакви сведения относно бомбената атака?
— Не искаш ли да го обсъдим насаме?
— Черис беше с мен онази нощ. Една греда падна от тавана и ѝ счупи ръката точно след експлозията. Това я засяга толкова, колкото и мен.
Но може ли да ѝ се има доверие?
— Изглеждате ужасно добре за човек, преживял подобна катастрофа — каза Адамат.
Черис леко поруменя.
— Ако искате да знаете, взех малко мала днес, за болката, и изпих не толкова малко вино. — Жената опита да се засмее леко, но вместо това се получи шумно кискане.
— Разбирам. Това е очаквано. — Адамат се върна на мястото си.
— Беше ли вчера с полицията?
— Да.
— И? Мислиш ли, че е бил Кларемон? Той е бил, нали? Копеле. Ще го разкъсам парче по парче, ще…
— Не е бил Кларемон — каза Адамат.
Рикар скочи на крака и веднага започна да крачи напред-назад.
— Какво искаш да кажеш? Сигурен ли си?
— Доста — отвърна инспекторът.
Лейди Черис се намеси:
— Но как?
— Повярвайте ми, госпожо. Не е бил Кларемон.
— Ще ви повярвам, когато разбера откъде може да сте толкова сигурен — каза тя. — Той има средствата и мотива. Почти сигурно е, че той го е поръчал.
— Остави. — Рикар спря да крачи, за да вземе и да запали нова пура. — Щом Адамат казва, че не е Кларемон, значи не е той. Но кой тогава?