— Още не знам. Току-що започнах разследването. Ти имаш врагове, нали?
— Не — отвърна Рикар и прозвуча някак обидено. — Аз завързвам приятелства. В това съм най-добър. Приятелите са далеч по-полезни от враговете.
Адамат го изгледа настоятелно.
— Е, възможно е. Добре де, да. Имам врагове. Но не изобилие от тях.
— Някой, който би искал да те убие?
— Не знам дали някой от тях ме мрази чак толкова. Може би някой от другите ръководители на съюзите. Един или двама точат лиги по позицията ми през последните няколко години.
— Кой?
— Джак Лонг, началникът на ковашкия съюз, и лейди Хедър, ръководителката на Съюза на уличните чистачи.
— Тя умря във взрива — тихо каза Черис.
— О. Да, вярно. — Рикар заби пръст във въздуха. — Оръжейните майстори от булевард Хруш може да са били замесени. Те определено разбират от барут, а и не им харесва, че се опитвам да ги присъединя към профсъюза.
— Имаш ли кандидати за нов ръководител на текстилния съюз? — попита Адамат, преди да забрави въпроса си.
— Разбира се. И не мога да понасям никого от тях.
— И имаш правото просто да посочиш някого от тях?
— Технически погледнато. При извънредни ситуации. Макар че ще разгневи много хора.
— В текстилната фабрика на улица Лозница има един бригадир. Името ѝ е Марги. Изключително интелигентна. Може да раздвижи малко нещата, ако я назначиш.
— Неизвестна — каза Черис. — Интересно.
— Просто предлагам. Политически консервативна е, изразява гласно мнението си, но не създава неприятности. Не харесва Тамас или съвета, но в никакъв случай не би подкрепила Кларемон. Не и след като срина всички църкви със земята.
— Фел! — извика Рикар. — Фел, къде си, по дяволите!
Жената изникна в рамката на вратата, преди Рикар да е завършил изречението си. Тя се поклони леко от кръста.
— Повикахте ме, сър?
— Проучи жена на име Марги. Виж дали от нея ще излезе подходящ кандидат за ръководител на текстилния съюз като назначено лице. Тя е бригадир във фабриката на…
— Улица Лозница — помогна му Адамат.
— Да. На Лозница.
— Разбрано, сър. Добър ден, инспекторе.
— Добър ден, Фел.
— Ще изпратя човек, сър — каза тя на Рикар.
— Направи го тихо. Не искам никой да разбира за това.
Големият стенен часовник в далечната част на стаята изведнъж удари два. Лейди Черис извади джобен часовник от гънките на роклята си и го свери, след което се приближи до Рикар и го целуна леко по бузата.
— Трябва да вървя.
— Ще минеш ли довечера?
— Разбира се.
Пожела довиждане на Адамат и бързо излезе. Рикар се премести на мястото ѝ до прозореца, подложил юмрук под брадичката си.
— Какво беше това? — попита Адамат.
— Кое?
— Целувката. Вие двамата…?
Рикар му отправи стегната усмивка.
— Може би малко.
— Помня, че ми спомена, че тя те мрази.
— Взаимоотношенията ни се основават на взаимна изгода.
— Значи не те мрази?
— О, мрази ме. И аз също я мразя. В непостоянна връзка сме от петнайсет години. Знаеш как е. Страст, политика.
— И никога не си ми казвал?
— Човек трябва да има все някакви тайни.
— През голяма част от този период си бил женен за различни жени.
Рикар сви рамене неопределено.
— Черис е много умна. И амбициозна. Това ме привлича. А моите пари и амбициозност привличат нея. Създадени сме един за друг. След като всичко това приключи, пак ще започнем с опитите да се убием.
— Интересен избор на думи.
— Какво? А. Знам какво си мислиш — каза Рикар. — Черис не е поръчала убийството ми. Не би спечелила нищо от това. Не присъства в завещанието ми, а и повечето от ръководителите на другите съюзи я мразят. Без подкрепата ми ще изхвърчи от профсъюза в рамките на година.
— Разбирам. — Адамат не беше убеден. По-късно трябваше да прегледа спомените си и да се опита да подреди всичко, което знаеше за Черис — или всичко, което Рикар беше споменавал за нея. Ако двамата бяха любовници от толкова време, то определено го бяха прикривали добре. Това му напомни, че макар и бодър и гръмогласен, Рикар можеше да бъде и изключително лукав — нещо, което повечето хора не забелязваха.
— От цялата тази работа с Кларемон все пак излезе нещо добро — каза Рикар.
— Така ли?
— Оказа се, че разполагам с религиозното право на моя страна.
Адамат не можа да не се изсмее.
— Това повей на вятъра ли е, или бездната замръзна?