— Пресвети Крезимир — изруга Адамат.
— Избягал е преди около три седмици — каза Рикар. — Прерязал въжетата, пратил пазачите си в безсъзнание и просто си тръгнал. Оттогава хората ни тихомълком претърсват града, за да го открият.
— Никаква следа ли няма?
— Абсолютно никаква. Сякаш се е изпарил.
Адамат кимна изморено.
— Ще се ослушвам. Отивам до руините на щаба ти. Районът още ли е отцепен?
— Да — отвърна Фел. — Помолихме полицията да не допуска никого, а имаме и няколко наши хора, които държат мястото под око.
— Чудесно. Ще проверя дали полицията не е пропуснала нещо. Мислите ли, че ще мога да ви заема за няколко часа, Фел?
Фел погледна към Рикар и той кимна.
— Върви. Надявам се да откриете нещо.
— Аз също.
— Благодаря за помощта — каза Рикар. — Не знаеш колко много означава за мен да имам доверено лице, което да върви по уликите и да разследва. Бих изпратил Фел, но тя движи цялата ми кампания, а това разследване може да отнеме месеци.
— Сигурен ли си, че изобщо можеш да се лишиш от нея?
— Само за няколко часа. Трябва да открием виновника.
— Аз ще се погрижа за това — каза Адамат. — Ти се погрижи да спечелиш изборите. Защото ако не го направиш, фелдмаршал Тамас ще започне нова война и Адопещ ще е в центъра ѝ.
Глава тридесет и четвърта
Взривените останки на профсъюзния щаб изглеждаха по-зле на дневна светлина. Стени, които миналата нощ бяха изглеждали незасегнати, се оказваха почернели от сажди, мазилката беше напукана и олющена. В някакъв момент през последните два дни останалата част от покрива се беше срутила.
Адамат кимна на униформения полицай, който стоеше на пост на улицата, и пристъпи сред руините през все още стоящата входна врата.
Хората на Рикар бяха предпазили сградата от грабители и бяха претърсили останките за всичко, което можеше да е ценно за съюза. Документи, произведения на изкуството, мебелировка, всичко, освен самите строителни материали на сградата, беше изнесено, а Рикар беше казал, че дори и това до няколко дни ще бъде съборено и изхвърлено или рециклирано, за да могат да започнат процеса по повторно изграждане.
— Каква бъркотия — отбеляза стоящият зад Адамат Сусмит. Инспекторът се опита да бутне парче от падналия покрив. След като разбра, че няма да успее да го помръдне, той се покатери върху него и стъпи отново на земята чак към средата на основното помещение. За негова изненада, никой не бе спрял помпите на фонтана в средата на голямата зала. Той все още работеше, на практика невредим, и създаваше особено чувство на спокойствие сред всичката тази разруха.
Сусмит поспря, протегна се към фонтана и извади една сребърна монета от десет крана. Уравновеси я върху палеца си и я подхвърли във въздуха, подир което я улови с другата си ръка.
— Не знам какво ще намериш — избоботи той.
— Аз също — отвърна Адамат. Започваше да мисли, че идването му тук бе загуба на време. Бяха изминали два дни от взрива, а мястото вече беше отъпкано от хората на Рикар и полицията. Дори да бе останало някакво доказателство, сочещо към виновника, то отдавна щеше да е изчезнало. Единствено изследователския му инстинкт го спря да не си тръгне и да потърси закуска.
Проправи си път през отломките към задната част на сградата.
— Учуден съм, че не са пострадали повече хора — каза той.
— Колко са? — попита Сусмит.
— Тринадесет жертви — отвърна Адамат. — Още двадесет и седем са ранени. Миналата нощ тук е имало триста души. Можеше да е много по-зле. — В задната част на сградата той пристъпи сред онова, което бе представлявало коридорът към кабинета на Рикар. Кабинетът беше напълно опустошен. Не беше нужно да си професионалист, за да определиш, че именно тук е бил епицентърът на взрива. Всички четири стени липсваха, бюрото беше сведено до трески, а подът почти беше пропаднал.
Адамат чу стърженето на ботуши сред отломките и се извърна. По пътя, по който бяха дошли, се приближаваше Фел. Сусмит докосна шапката си за поздрав, но остана смълчан, като я оглеждаше с очевидно подозрение.
— Полицията каза, че бурето с барут е било под бюрото му — каза тя.
Инспекторът огледа стаята повторно. Да, изглеждаше правилно. Пристъпи предпазливо вътре, като опипваше пода при всяка крачка и наполовина очакваше каквото беше останало, да се срути под него. Можеше да види тъмнината на избата под запазилите се плочки. Прекоси до средата на помещението и си представи как беше разпределено, като използваше окото на съзнанието си, за да огледа спомена за кабинета на Рикар. Вдигна ръцете си на нивото, до което бе стигало бюрото, и си представи как седи зад него.