Фел вдигна поглед от пода и повдигна вежди.
— Взривовете са били прекалено големи за размера на буретата — обяви Адамат.
Фел му се присмя.
— Няма как да разбереш това само с гледане.
Адамат потупа главата си отстрани.
— Идеална памет. Прави преценяването на размери много по-лесно. Виждал съм достатъчно експлозии и не е нужно да съм учен, за да разбера, че разрушенията, причинени от буретата долу и под бюрото на Рикар, са били много по-щателни, отколкото би трябвало.
— Възможно ли е да е бил някой барутен маг?
— Може би. Би обяснило и другото нещо, което осъзнах.
— Което е?
— Мислех, че бурето е било поставено под стълбите в избата, но не е така. Било е точно в средата на коридора към нея, където всеки би могъл да се спъне в него.
— В това има смисъл, ако са се опитвали да го направят набързо.
— Твърде е… бързо. Рикар има десетки слуги. Може би петдесет или шестдесет по време на приемите му. Шансовете и кабинетът, и избата да са празни е много малък. — Той замълча, за да огледа външната стена на кабинета, а после се върна при стълбището на избата, като си отбеляза дългия коридор, който водеше към нея. Сметна нещо наум, сетне се върна при Фел и Сусмит. — Някой може да е хвърлил експлозив. Това би наложило двама души да работят заедно, но не е изключено.
— Граната — каза Сусмит.
— Да, като граната, но много по-мощно.
— Връщаме се на варианта с барутния маг — каза Фел. — Някой от враговете на Рикар може да е наел чуждестранен барутен маг. Чувала съм за наемни магове.
— Аз също. Но не, не мисля. Доколкото разбирам, маговете са ограничени от капацитета на барута, който използват. Могат да изкривят някой дребен снаряд, което да им позволи да убият повече хора, но не достатъчно, че да предизвика разрушение от такъв мащаб.
— Някакъв тип облагороден барут би могъл. Нещо, което би оказало по-голямо въздействие от обикновения.
— Би могло — бавно отвърна инспекторът. — И мисля, че това е най-добрата следа, с която разполагаме. Кажете на Рикар, че ще проуча на няколко места.
— Успех — каза Фел. — И гледайте да не си докарате смъртта.
Университетът в Адопещ бе виждал и по-добри дни.
Бастунът на Адамат тропаше по заоблените камъни, докато той минаваше покрай множеството каменни здания, съставящи университета. Беше минал по същия този път преди шест месеца, в деня на преврата на фелдмаршал Тамас и екзекуцията на Мануч. Сега кафявото и оранжевото на есента покриваха дърветата и светът изглеждаше по-стар. Но това не беше единствената разлика.
Центърът на университета приличаше на бойно поле. Западната фасада на Залата на Банашир липсваше и старата часовникова кула, която някога се бе извисявала в небето, вече не беше нищо повече от клекнала руина, изглеждаща гола на фона на есента. Беше съборена от магия в битката между двама Привилегировани и се беше приземила върху някога огромния стъклен атриум — гордостта на университета. Цели сгради стояха преградени с въжета, докато университетът събереше пари, за да ги построи наново.
Сцената силно му напомни за разрухата на профсъюзния щаб и щетите от земетресението, което се бе случило преди четири месеца. Адамат знаеше, че Тамас бе извършил преврата си с добри намерения и тази разруха не беше напълно резултат от действията му, но Адопещ бе понесъл страшни несгоди след този съдбовен ден.
Инспекторът пое по стълбите към задния вход на административната сграда, но се спря, осъзнал, че е сам.
Той се върна обратно по стъпките си и откри Сусмит загледан в разрушението сред квадранта пред Залата на Банашир. Земята беше разсечена като че с огромно рало — големи могили и бразди, изравняването на които щяха да костват няколко седмици работа на стотици мъже. Адамат се зачуди защо университетът все още не беше възстановил полята, но осъзна, че вероятно не разполагат с финансиране.
— Какво има? — попита той.
Сусмит държеше сребърната монета, която бе взел от седалището на профсъюза. Метна я във въздуха и я хвана.
— Мисля.
— За?
Старият боксьор не отговори, метна още няколко пъти монетата, като всеки път я хващаше, без да гледа.
— Онзи Привилегирован, когото ударих.
— Когато си бил момче?
Той кимна и изпусна въздишка.
— Извадил си късмет, че не е направил нещо подобно — Адамат посочи разрухата — с вътрешностите ти.
— Дам.
— Това просто показва, че могат да бъдат наранени. Че могат да сгрешат. Никой не е идеален, дори хората, които имат способностите да причинят подобно нещо.