Выбрать главу

Ускан подпря брадичка на дланта си и се загледа над главата на Адамат. След няколко мига най-сетне каза:

— Не. Абсолютно нищо.

Инспекторът се надяваше, че старият му приятел не укрива информация напук.

— Нещо в някоя от книгите относно магията в библиотеката ти?

— Много от тях бяха унищожени или повредени, преди да дойдеш да разследваш последната си загадка. Добре дошъл си да погледнеш, но се съмнявам, че ще намериш нещо. Мога да те пусна в библиотеката, но нямам време да ти помагам да търсиш.

— Благодаря, но за да съм честен, тук съм по по-важна работа. Интересувам се дали си чувал някой да експериментира с черен барут.

— По какъв начин?

— Да го облагородява. Да създава нещо по-добро, по-унищожително. По-избухливо.

Ускан потупа брадичката си с пръст.

— Е, с това вече мога да ти помогна.

Адамат се оживи. Следа?

— О?

— Има една химическа компания в западната част на града. Правят и внасят барут за адранската армия и държат на служба няколко химици, които правят барут от различни консистенции и температури на изгаряне. Изключително важно за артилерия, бомби и т.н. По-рано това лято чух, че работят върху нещо, наречено взривно масло. Нещо, което искат да използват в миньорството.

— Помниш ли името?

— Барутна компания Флеринг.

— Чудесно. — Адамат се изправи. Точно това търсеше.

— Има още нещо — каза Ускан.

Адамат спря, разтревожен от внезапната мрачност в гласа на секретаря.

— Какво има, приятелю?

Ускан остана загледан в пръстите си за момент, преди да отговори.

— Ректорът Прайм Лектор е избягал от страната.

— Какво?

— Избягал е. Хванах го тук преди три седмици, събираше нещата от кабинета си. Изнесе всичко, продаде къщата си в провинцията и напусна. Каза ми, че и аз трябва да избягам.

— Защо би направил подобно нещо?

— Каза, че Адом е мъртъв. Крезимир се завръщал, а с него и нещо още по-лошо. И че всички ще изгорим заради грешките на Тамас. — Ускан потърка очите си с ръкав. — Човекът беше моят идол, Адамат. Познавам го от десетилетия и той винаги е бил спокойният, невъзмутим Прайм. Но онази нощ приличаше на луд на ръба на истерията. Остави ме тук, сам. Заяви, че ако искам, вече аз съм новият ректор, но ми каза, че ще съм мъртъв след няколко месеца, ако реша да остана.

— Ускан, съжалявам.

Секретарят подсмръкна и обърса очи още веднъж, след което се изправи.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти си прав — трябва да погледна отвъд книгите си. Бях особено напрегнат след битката в района на университета, но все си мислех, че ще се възстановим. Сметнах, че Прайм ще ни помогне да изградим всичко наново. А сега него го няма.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Ако Тамас е още жив… е, кажи някоя добра дума за университета.

— Разбира се.

Адамат заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото на приятеля си.

— Знаеш ли, прав си. Не трябваше да се забърквам в нищо от това. Нарани хората, които обичам, по всевъзможни начини.

— Не мисля, че вината е твоя — каза Ускан.

— Благодаря за това.

Сусмит, все още облегнат на рамката на вратата на малкия кабинет, прочисти гърло.

— Да — каза Адамат. — Е, трябва да вървя.

— Чакай.

Инспекторът спря на прага на кабинета и се обърна към Ускан.

— Трябва да провериш някоя частна библиотека — каза секретарят. — Някой, който притежава книги, недостъпни за нас или Обществения архив.

— Отворен съм за предложения.

— Имението на Шарлемунд — каза Ускан. — Архидиоцелът имаше гигантска библиотека, преди да го арестуват. Предполага се, че трябва да се раздели между Адопещенския университет, Обществения архив и Илеманския университет, но не сме имали време да се заемем с това.

— И библиотеката е все още в имението му?

— Мисля, че е под стража. Но не е недостижима за човек с приятели на високи длъжности. — Ускан му се усмихна накриво.

— Ще я проверя. Много ти благодаря.

Навън в коридора Сусмит се изравни с Адамат, докато двамата се отправяха обратно към каретата си.

— Нещо? — попита той.

— Вече имам две следи — отвърна Адамат. — Ще ги разнищим. Знам го.

— Какво беше това за ректора?

— Изглежда, е избягал от страната. — Инспекторът се заигра с дръжката на бастуна си. — Чудя се какво е онова, което той знае, а ние — не.