— Донесете ми копие от всички молби за изминалите два месеца.
— От всички? — Военната дръпна главата си назад. — Говорим за няколкостотин страници.
— Доведете и писар, ако се налага. Мога да почакам.
Жената измърмори нещо под нос, но започна да рови из сандъците, струпани в един от ъглите. Нила изчакваше, като си придаваше колкото се може по-търпелив вид. Лорд Ветас я изпращаше по всевъзможни възложения, голяма част от които не съвсем законни, и от това бе научила, че стига човек да се държи по очаквания от дадено място начин, повечето от околните не намираха за необходимо да се усъмняват в присъствието му.
— Ще ви трябва ли и нещо друго? — обади се военната, заровила ръце сред снопове хартия. — Не искам да преравям втори път.
— С какви офицерски досиета разполагате?
Интендантът донесе купчина захабена жълтеникава хартия с дебелината на почти една Нилина педя.
— За това вече ще трябва да се обърнете към адютанта на генерала.
— Разбира се. — Нила пое документите и започна да ги разгръща. — Необходимо ли е да направите копия?
— Всеки е в три екземпляра. Затова колоната с подписи е празна. Ще направим още копия, когато някой намери време. Нещо конкретно ли търсите?
Нила се поколеба за момент. Ако споменеше целта си, можеше да събуди подозрение. Но пък мисълта да прерови всички тези доклади ѝ се струваше страшно обезсърчителна.
— Знаете ли дали капитан Таниел Двустрелни е отправял някакви искания?
— Да. — Военната се чеса по главата близо минута, явно ровеща из паметта си. — Няколко десетки, ако не се лъжа. Точните дни не мога да ви кажа, но всички искания от барутните магове се отбелязват с бм в съответната колона.
— Бяхте много услужлива, благодаря ви. Ще имате ли нещо против да прегледам документите направо тук?
Интендантът сви костеливите си рамене.
— На мен не ми пречи. Само че ще трябва да ме извините за момент. Отивам да се изпикая.
Нила остана насаме с архивите. Нужни ѝ бяха няколко минути, за да се ориентира в подредбата на страниците. Гъсто изписани, всяка от тях разделена от няколко колони. Имена, дати, поръчки и статус на изпълнение. Личаха пет-шест различни почерка, дело на различни интенданти, заключи тя. Щом се натъкна на първото означение бм — искане от страна на Таниел за повече барут, отхвърлено — търсенето потръгна още по-бързо.
Беше открила петото искане за барут, когато чу възрастната жена да се връща.
— Ето я — каза интендантът. Нила откъсна поглед от листа в проява на учтивост само за да открие, че пътят ѝ за бягство от тясната постройка е преграден от двама едри войници. Техните тъмносини униформи имаха червен кант и носеха високи шапки от меча кожа. Не бяха какви да е войници, а гренадири.
— Госпожице — каза единият от тях, — бъдете така добра да ни последвате.
Нилиното сърце подскочи.
— Случило ли се е нещо?
— Моля ви — обади се отново първият войник. — Елате с нас. — И той погледна назад сякаш нещо го смущаваше. — Постарайте се да не вдигате шум, госпожице.
Нила не смяташе, че има избор. Можеше да започне да крещи, което от своя страна да привлече Бо. Но дори ако той я чуеше, какво можеше да стори? Те на практика се намираха във вражески лагер.
— Разбира се, само да си взема нещата.
Нила събра документите, привърза ги и ги прибра в чантата. Едва тогава последва войниците.
— Стойте с нас, ако обичате — с тих глас каза единият и пое напред. Нила забеляза, че другият изостана на десетина крачки. Като че ли не искаха да бъдат видени с нея.
Поведоха я отвъд главната квартира на генерал Хиланска, сетне отвъд един нисък хълм към друга част на лагера. Нила оглеждаше различните знамена в опит да си спомни бригадите и полковете на адранската армия. Без успех. Очевидно не я водеха при генерал Хиланска, но тогава при кого? Или я отвеждаха направо в затвора?
Водачът внезапно спря край една от белите платнени стени, обърна се и застана като постови пред палатката.
— Влезте — каза той, като посочи отвора в платнището.
Другият гренадир беше изчезнал. Нила се втренчи в платнището за момент, едновременно неспокойна и любопитна. Тя стисна зъби. Вече беше Привилегирована. Трябваше да свикне да се излага на опасности и да поема рискове. Приведе се под брезентовата стена и влезе вътре.
Насред палатката седеше непознат, зает да драска стръвно в разгърнатия на скута му бележник. Дори не вдигна поглед при появата на Нила, а само посочи към празния стол срещу себе си и продължи да пише. Младата жена се огледа предпазливо. Нищо не личеше да я заплашва, макар че в един изпълнен с войници лагер това можеше да се промени в рамките на миг. Тя се настани на предложеното ѝ място.