Глава тридесет и пета
Тамас седеше погълнат от мрачни мисли в платнен сгъваем стол пред палатката, която войниците му бяха приготвили, за да обядва.
Последният рапорт от Олем беше пристигнал преди двадесет и четири часа, в който го уведомяваше, че навлизат в Бърлогата на Бруд, за да заловят гурланския неутрализатор и кезианската му кавалерия. Тамас не се сдържа и погледна на северозапад, като се чудеше защо Олем не беше изпратил сутрешния си доклад. По два на ден, така беше заповядал. Беше жизненоважно да е наясно със ситуацията в западните равнини, за да може да продължи на юг, срещу кезианските сили.
Може би конят на вестоносеца беше изгубил подкова или е бил изпратен няколко часа по-късно. Тамас задъвка вътрешността на бузата си. Съществуваше и възможността Олем да е бил победен в битка — нямаше откъде да знае. Независимо дали това беше предзнаменование на нещо лошо, или не, никак не му харесваше забавянето в комуникацията.
— Олем! — извика той.
— Олем не е тук, сър. — Андрия, един от маговете на Тамас, изникна от вътрешността на палатката. Беше висок мъж с разрошена руса коса и сипаничаво лице.
— Бездни. — Тамас разтърка слепоочията си. — Колко пъти вече?
— Седемнадесет за последните четири дни.
— Извинявай. Навик, предполагам. Проклетият телохранител е с мен по-малко от година, а вече го правя.
Андрия зачовърка зъбите си с един нокът и се извърна да се изплюе.
— Интересно, сър, но когато Сенка умря и Олем зае неговото място, не ги бъркахте.
— Несъмнено съм ги бъркал.
Андрия сви рамене.
— Може би. Всичко е наред, и без това никога не съм харесвал Сенка.
— Ти не харесваш никого.
— Харесвах Ерика — каза Андрия след момент на самоанализ.
— Покойната ми жена те спаси от бесилото в Кез. Определено се надявам да си я харесвал.
— Не беше само това — отвърна Андрия. — Тя имаше определено… — Той направи въртящо движение с ръката си. — … имаше нещо в нея.
— Знам — тихо каза Тамас.
И да бе забелязал неудобството му, магът не го показа. Той се подпря на пушката си и отново започна да си гризе нотките.
— Пристига вестоносец, сър.
Тамас се изправи и се протегна, като се опитваше да не изглежда твърде нетърпелив. Дали човекът на Олем най-сетне бе пристигнал? Тамас трябваше да знае какво се случва във фланга му. Не можеше да се изправи срещу кезианската пехота, докато този Гурлански вълк му диша във врата.
Той посърна. Пристигащият вестоносец не беше от хората на Олем. Беше разузнавач на Втора бригада, който следеше движенията на кезианците на юг. Някой го следваше. След като се приближиха, Тамас видя, че придружителят е жена в сива вълнена рокля и светлокафява престилка. Той познаваше тази униформа. Даваха я на цивилните в кезианската армия.
Разузнавачът каза нещо на жената и тя остана назад да изчаква, а той се приближи и отдаде чест.
— Сър, рано сутринта открих тази жена да си проправя път към лагера ни. Твърди, че има новини и че е спешно.
— И ти я доведе при мен? — Нима военната йерархия вече не означаваше нищо в тази армия?
— Каза, че няма да говори с никой друг. Знаела правилните пароли.
— Пароли?
— Аз съм една от шпионките ти, глупако — каза жената на кезиански с дрезгав глас и нетърпелив тон.
Андрия се засмя. Тамас го смълча с поглед и погледна към другите си телохранители. Изглежда, с изключение на фелдмаршала, от присъстващите само Андрия говореше кезиански. Останалите не бяха разбрали думите на жената.
— Пуснете я да мине.
Тя се приближи. Изглеждаше на около тридесет, с гарвановочерна коса, кафяви очи и изпито лице — можеше да се впише навсякъде в кезианската провинция. Роклята ѝ беше запазена, но на петна, коленете и лактите ѝ бяха изцапани с кал, вероятно от клечане сред високите треви по време на бягството ѝ от кезианския лагер.
— Би ли желала да се почистиш?
— Няма време за това, но не бих отказала нещо за пиене. — Преминаването към адрански беше толкова плавно, че Тамас се зачуди дали не си е въобразил, че преди малко е говорила на кезиански.
— Донесете ѝ вода — каза на Андрия.
— Вино.
Тамас подбели очи, но кимна.
— Добре. Не знаех, че все още разполагаме с шпиони в кезианската армия.
— Останали са няколко — каза тя. — Имаше чистка преди около седем седмици. Сякаш някой им беше дал проклет списък с имена. Беше чист късмет, че не хванаха и мен. Нямах възможност да използвам някой от обичайните ни канали, за да изпратя доклади — не сте получавали нищо от мен от седмици, за което се извинявам.
Тамас хвана ръце зад гърба си и кимна рязко.