— Радвам се, че си се измъкнала жива. — Вътрешно кипеше. Генерал Хиланска, без съмнение. Щом цялата тази проклетия приключеше, щеше да го хвърли в най-дълбокия участък на Адморието и да види колко дълго ще издържи да плува с едната си ръка. — Какво е толкова спешно, че е наложило да напуснеш прикритието си?
Жената пое предложения ѝ от Андрия мях за вино и пресуши половината, преди да отговори.
— Като се изключи информацията от последния месец, която нямах възможност да предам? Снощи спах с генерал Фуликот. Познавате ли го?
Тамас кимна. Един от многото пехотни командири на Ипил. Що се отнася до кезианското командване, той беше приличен командир. Преди двадесет години беше командвал бригада в гурланските войни.
— Значи знаете, че е въздържател като вас. Е, снощи беше пиян на кирка.
— Защо?
— Ипил е наредил на цялата Велика армия да даде отпор при Суркови проход.
— Е и? Това не звучи като неоснователна заповед.
— Е и?! — възкликна жената и изпразни остатъка от меха. — Това значи, че Ипил не смята, че може да спечели. С армията е през последните два месеца, а сега подвива опашка и се връща обратно в Кез. На генерал Фуликот и останалите е възложена задача, за която всички са наясно, че е обречена. Ипил е заявил, че всеки, който избяга от битката, ще бъде хванат и публично одран.
— Имаш ли доказателства?
Жената извади писмо от елека си и го приглади върху полата си, след което го подаде на Тамас. То носеше кралския печат на кезианския крал, припряно разчупен от непохватен палец. Фелдмаршалът го отвори и хвърли бърз поглед на съдържанието. Ипил нареждаше на хората си да дадат отпор, но заплахата в края позволи на Тамас да чете между редовете точно както бяха сторили генерал Фуликот и тази шпионка: кезианската армия щеше да служи единствено за забавянето на фелдмаршала и деливанците.
Тамас седна отново на мястото си, потънал в размисли.
— Какво би могъл да постигне с това? — промърмори той.
— Същото нещо се питат и кезианците за вас, когато атакувахте след преговорите.
Фелдмаршалът отново скочи на крака.
— Това беше Ипил. Той прекъсна преговорите.
— Офицерите му мислят друго. Оттогава успях да прекарам нощта с четирима от тях и никой не смята, че Ипил е прекъснал преговорите. Те са убедени, че вие и деливанците сте измислили всичко, за да навлезете в Кез и да се опитате да детронирате Ипил.
— Нищо подобно няма да правя. — Тамас поклати глава. Защо се обясняваше на един шпионин? Загложди го съмнение. Ако не Ипил беше наредил нападението над хората му по време на преговорите, за да отвлече Ка-поел, тогава кой?
Нямаше време да се чуди. Ако Ипил бягаше и захвърляше цялата си армия, значи имаше някакъв план. Нямаше значение дали възнамерява да принуди Ка-поел да събуди Крезимир, или планира да отстъпи към столицата си и да прекара зимата в набиране на новобранци и изграждане на съюзи сред Деветте. Тамас трябваше бързо да сложи край на това.
— Докладвай на генерал Арбър. Той ще се погрижи да ти намери място за почивка — каза фелдмаршалът през рамо. — Андрия, доведи коня ми! — Той се втурна в палатката си и зарови из картите, докато не намери една на Южен Адро.
Тридесет минути по-късно нахълта в командната палатка на Сулам. Деливанският крал беше наобиколен от половин дузина членове на кралската кабала и петима от генералите си.
— Трябва да поговорим — каза Тамас.
Сулам смълча гневния ропот на генералите и кабалата си, като вдигна ръка.
— Всички вън — каза той.
Само след момент вече бяха сами.
— Четеш ли кезиански? — попита Тамас.
— Да.
Тамас му връчи заповедите на Ипил към генерала му. Сулам прочете писмото два пъти и огледа печата.
— Мога ли да го дам на Привилегированите си, за да удостоверят автентичността му?
— Разбира се.
— Вивия! — извика Сулам. След малко Привилегированата с карамелената кожа се появи и взе писмото, получи някакви наставления и изчезна.
Тамас започна да крачи из палатката, умът му препускаше. Кралските печати винаги носеха слабото докосване на магия със себе си, като защитно заклинание. Това позволяваше на генералите на полесражението да проверяват автентичността им. Фелдмаршалът бе успял да я усети, но Сулам също трябваше да се увери.
— Това са думи на отчаян човек — каза кралят. — Трябва да си доволен.
— Опитва се да си спечели време. Знае, че няма да навлезем в Кез, докато валят снеговете.
— И какво от това? Досега армиите ми вече ще са опустошили Кехлибарената шир. Те ще се върнат в Алватион за през зимата и ще наточат щиковете си. Щом дойде пролетта, ще смажем каквото е останало от защитата на Кез.