— Случайно да знаете на кого може да го е продал?
Флеринг почеса главата си с куката.
— Някаква миньорска компания. Ти знаеш ли, скъпа?
— Някъде имаше разписка — каза Малката Флеринг. — Ще видя дали ще успея да я намеря.
Тя изчезна за няколко минути, през които Флеринг и Сусмит си спомняха боксьорските си дни. Адамат беше изумен от енергичността на бившия боксьор, сега производител на барут, въпреки нараняванията му.
Дъщеря му се върна с къс хартия, който подаде на Адамат.
— Коалиция на миньорската дейност в Подножието — каза тя.
Адамат замръзна, докато се протягаше да вземе листчето, и отпусна ръка.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Ще го запомня, благодаря.
Малката вдигна рамене и пъхна хартийката в джоба си.
— Тази миньорска компания. Някакъв шанс да сте срещали представителя им? — Инспекторът усети как пулсът му се ускорява.
— Не. Борин имаше вземане-даване с тях зад гърба ни. Иначе не бихме се съгласили да продаваме.
— Борин каза ли ви защо им е нужно взривното масло?
— Търсели мощни експлозиви — каза Малката Флеринг сякаш беше очевидно.
Това никак не му помагаше.
— Но те ли са се свързали с него, или той с тях?
— О, те са се свързали с него.
— Това е всичко, което ни трябва. Благодаря ви — каза инспекторът и се изправи. — Мисля, че е време да си вървим. Много съм ви признателен за помощта.
— Не мисля, че бяхме от кой знае каква полза — каза Малката Флеринг. — Кажете ми, ако откриете мострите, които Борин продаде. Бих предпочела да бъдат унищожени.
— Бяхте изключително полезни. И не се притеснявайте, ще ви кажа. — Адамат стисна ръката на Малката, след което колебливо хвана предложената от Юмрука кука. Няколко минути по-късно двамата със Сусмит се бяха настанили в каретата си и пътуваха към Адопещ.
— Беше хубаво, че го видях — избоботи боксьорът.
Инспекторът едва го чу, потънал в мисли.
— Да, сигурен съм.
— Мина много време. Момичето е пораснало.
— О? Мислиш да се задомиш ли, Сусмит?
Боксьорът се изхили.
— Твърде млада е за мен. — Той замлъкна. Сетне каза: — Защо се разбърза толкова?
Адамат забарабани ентусиазирано с пръсти по дръжката на бастуна си.
— Защото Коалицията на миньорската дейност в Подножието не е миньорска компания — отвърна той.
— Не те разбирам.
— Те са клуб. Група крадци и контрабандисти, които наричат себе си бизнесмени. Срещат се да пият и да играят комар в първокласно — и тайно — място в Адопещ. Повечето хора ги познават като Дружество на Подножието и аз случайно съм приятел с един от членовете им.
— Кой?
— Рикар Тамблар.
Нила и Олем преследваха кезианската кавалерия през клисурите и хълмовете на Бърлогата на Бруд три дни. На първия ден над местността се спусна нисък облак, който скри върховете на Въгленда на запад, а на втория на валми се разстели тежка мъгла. Нила се бе зачудила дали мъглата е продукт на магия, но нито тя, нито Олем бяха усетили нещо нередно Отвъд.
Беше просто лош късмет.
Нила не виждаше края на редиците с кирасири, докато прелитаха край хребетите и завоите на платата. Слънцето беше забулено и целият свят изглеждаше сив.
На третия ден Нила стоеше права в стремената си и се чудеше как бе възможно който и да е мъж или жена да стои с часове в седлото, камо ли няколко дни. Всичко под кръста я болеше, пък и повечето над него. Кокалчетата ѝ като че ли се бяха възпалили от стискането на юздите, а постоянното друсане мъчеше гърба ѝ. Главата ѝ се замайваше от усилията час подир час да поддържа зрението си Отвъд в опит да прозре нещо в мъглата. Олем ѝ каза да пие повече вода.
Той седеше до нея на върха на малко възвишение, гледащо на юг… или пък на север… не можеше да определи без ориентир. Пред тях, там, където земята изчезваше под мъглата, се простираше бяла пропаст и Нила не можеше да определи дали това бе просто леко понижение в релефа, или дълга километър долина.
— Добрата новина е — каза Олем, докато пушеше цигара, — че мъглата ги прецаква толкова, колкото и нас. Те разчитат терена и се ослушват за ехо в мрака също като нас.
Нила се намуси. Олем бе ставал все по-оптимистичен с всеки изминал час. Изглежда, смяташе, че всяка минута, прекарана в преследване на Гурланския вълк сред мъглата, е още една минута, през която той не тормози фланговете на Тамасовата армия. Което вероятно беше така, стига Гурланския вълк да не им се беше изплъзнал и да се беше върнал обратно в равнините, за да нападне адранската армия.