— Друг войник?
— Да.
— Опиши ми я.
— Дълги крака. Черна коса. Много добра в работата си.
— Така ли? И с какво се занимава? — Тя усети как устните ѝ се извиват в крайчетата си, когато Олем почервеня.
— Тя е барутен маг.
Нила подсвирна тихо.
— Не се задоволяваш с какво да е.
— Никога — каза Олем и задържа погледа си върху нея. Тя отвори уста, но забрави отговора си, тъй като той вдигна ръка. — Чуваш ли? — прошепна.
Нагоре и надолу по редиците кирасирите застанаха нащрек. Нила наостри уши, за да чуе нещо, но без успех.
— Какво има?
Олем положи ръка върху приклада на карабината си.
— Мисля, че чух кон там долу.
Те останаха притихнали за няколко минути, през които Нила едва си разрешаваше да диша. Страхът и тревожността се завърнаха в тези безценни минути на чакане и тя усещаше как сърцето ѝ се мъчи да изхвръкне от гърдите, като птица, опитваща се да избяга от клетката си.
Долу в дерето, сред мъглата изникна сянка. Нила помисли, че сърцето ѝ ще се пръсне всеки момент, докато не видя как Олем се отпуска и пръстът му се отдръпва от спусъка на карабината.
— Един от нашите е — каза някакъв кирасир. — Прилича на Ганли.
От мъглата излезе кон с ездач в синя униформа. Олем извика поздрав и Нила седна обратно в седлото си, като се опита да намери удобно място, така че да не я боли. Нямаше такова. Тя затвори очи и се опита да достигне състоянието на покой, както я бе научил Бо — място между този свят и Отвъд, където можеше да се отърси от тревогите си.
Все още не ѝ се удаваше.
Щом отвори очи, откри, че е подминала целта си и е отишла направо Отвъд — поне тук, въздъхна тя, мъглата не можеше да проникне. Хълмовете се търкаляха в далечината и Нила видя, че дерето пред тях беше наистина дълбоко, простиращо се на девет метра надолу, а нататък продължаваше в гъст храсталак. Стотици малки пламъчета танцуваха пред очите ѝ като светулки.
Едновременно се случиха няколко неща. Първо, тя изкрещя. Второ, връщащият се разузнавач, Ганли, падна от коня си, разсеченото му гърло им се усмихваше с кървава усмивка от земята, и трето, тези стотици светулки изведнъж се стрелнаха напред и тропотът на коне изтръгна Нила от Отвъд и я запрати в реалността, където мъглата сякаш бълваше коне, яздени от кезианските кавалеристи в техните униформи в зелено-кафяво.
Карабината на Олем прогърмя и ушите на Нила писнаха. Бяха изстреляни още дузина изстрела, след което кезианската кавалерия ги връхлетя.
Нила усети как животното на кезиански войник се врязва в нейното и създанието под нея залитна. Тя задърпа юздите и едва не падна от седлото, а в следващия миг пред очите ѝ проблесна острие. Маншетът на синя униформа изникна пред погледа ѝ, щом Олем отби удар, насочен към шията ѝ. Нила го чу как изсумтя, сетне изпсува и изчезна.
Кезиански драгун залитна към нея отстрани и тя едва успя да вдигне ръце, преди дръжката на сабята му да се удари в главата ѝ. Зрението ѝ се разми, тя сграбчи ръката на мъжа и го придърпа по-близо, а после обви пръсти около гърлото му.
Призова огъня от Отвъд, като вложи гнева и енергията си в него, и зачака главата на мъжа да изсъхне като изгоряла гъба.
Нищо не се случи.
Обхвана я паника. Притисна се по-близо до драгуна, усещаше дъха му върху шията си, и задрапа да достигне Отвъд. Все още беше там, усещаше го на върха на пръстите си, но нищо не се случваше.
Дръжката на сабята я удари повторно. Тя залитна, неспособна да сграбчи магията си, но и напълно осъзнаваща, че ако отпусне хватката си, ще умре с разцепена глава. Заби ноктите си в гърлото на кезианеца и разкъса кожата. Внезапно мъжът се освободи и прокле гневно на кезиански, докато се държеше за гърлото.
Нила си спомни пистолета, който Олем ѝ беше дал. Тя заопипва за приклада му, ръцете ѝ трепереха, и го насочи към драгуна.
Той се ухили и последното, което Нила почувства, беше силно дръпване в задната част на главата си и целият свят се обърна с главата надолу.
Глава тридесет и седма
— Три дни — каза Адамат, докато влизаше в кабинета на Рикар в хотел Кинън. — Отне ми три дни да си уредя среща, и то не с теб, а с подсекретаря ти! Какво, в името на бездната, се случва, Рикар? Мислех, че искаш да действам бързо.
Адамат се стъписа и млъкна. Рикар се беше отпуснал на стола зад бюрото си, с разрошена коса, сакото му беше захвърлено в ъгъла, на носа му бяха кацнали чифт очила за четене, а в ръката си държеше вестник.
— Бездни — каза Адамат. — Май от три дни не си спал.
Рикар потисна прозявката си.