— Добре — каза Фел. — Отново — бъдете изключително внимателни! Ако откриете нещо подозрително, незабавно уведомете инспектор Адамат. Не правете сцени. Искаме да действаме възможно най-тихо. А сега всички към мазето.
Адамат пристъпи до Фел, докато всички излизаха от стаята.
— Брюнетът — каза той.
— Малкият Уил?
— Да. Нещо в цялата работа силно го тревожеше. Хванете го и го сложете под стража.
Тя кимна бързо и се спусна след Уил. Адамат ги подмина в коридора — Фел бе положила ръка върху рамото на Уил; яката на мъжа бе подгизнала от пот. Инспекторът последва останалата част от групата към мазето. Набързо бяха раздадени фенери, разнесоха се приглушени гласове. Адамат вдигна високо фенера си и стисна здраво бастуна. Докато се спускаше надолу във влажното мазе, по гърба му пролази тръпка.
Четиримата профсъюзни работници го погледнаха, щом стигнаха дъното, и той осъзна, че Фел още не беше дошла. Изведнъж го обзе подозрение. Ако дори един от тях участваше в заговора, можеше да му се нахвърлят. Усети, че преценява всеки един от тях, за да открие най-добрия начин, по който да се защити.
Минаха няколко мига, преди да осъзнае, че те продължават да се взират в него.
— Започвайте де.
— Ъм, сър — каза Дрейли. — Вижте.
Адамат се отърси от страха си и пристъпи напред. Стояха сред дълъг коридор с арки и каменни стени и отвъд коридора в дясно имаше дузина ниши, простиращи се под хотела. В далечния край на коридора имаше ниска, тежка врата.
Дрейли сочеше към първата ниша. Адамат протегна фенера си вътре и присви очи.
— Има само вино — каза той.
Тя завъртя очи.
— Дали?
— О. — Той разбра. Разбира се. Всяка от тези бутилки вино можеше да бъде бомбата или бомбите, които търсеше. Беше най-подходящото място за криене на подобно нещо — пред погледа на всички. Адамат забарабани с пръсти по стомаха си, сетне каза:
— Проверете всичко останало. Аз ще се заема с виното.
Те се преместиха към другите ниши, а инспекторът започна да оглежда виното. На пръв поглед определи, че бутилките бяха две хиляди, и се запита дали това беше друга част от колекцията на Рикар, или просто хотелът беше много добре запасен.
Той свали сакото си, окачи го на един гвоздей на стената и нави ръкавите си. Започна да преглежда всяка бутилка поотделно, като започна от най-горния ред. Бяха разнообразни; някои бяха тънки и тъмнокафяви, а други — тумбести, зелени бутилки с продълговати гърла.
Той гледаше за последователност: гъстотата на прахта, позицията на етикетите, а също и големината и формата на самата бутилка. Усети как с напредването отчаянието му се усилваше — ако взривното масло беше скрито в някоя от бутилките, можеше да се окаже невъзможно за откриване. Хотел като този изчерпваше запасите от вино с обезпокоителна бързина. Някои от шишетата бяха тук от месеци или години и те се забелязваха лесно заради слоя прах, но имаше поне още осемдесет, които бяха поставени наскоро.
— Мислиш, че бомбаджията ни е толкова коварен? — прозвуча гласът на Фел откъм коридора.
Адамат не вдигна поглед от огледа си.
— Трябва да е идиот, за да не забележи подобна възможност — отвърна той. — Не знам как да се справя с това, без да отворя четири дузини бутилки и да проверя съдържанието им.
— Само като краен вариант, бих казала — отвърна Фел. — Знаете го какъв е Рикар с виното си.
— Би ли предпочел да изпие чаша взривно масло?
— Ще трябва да изтъкна това пред него. — Тя замълча, сетне: — И сте сигурен, че е тук?
— Рикар беше сигурен — каза инспекторът. — Това е всичко, с което разполагам като ориентир.
— Той може и да греши.
— Не е изключено — отвърна Адамат. — Но ако е прав…
— Не си струва риска. Онзи човек, когото посочихте. Уил.
— Нещо? — Той спря прегледа си колкото да погледне обнадеждено Фел. Ако се бяха натъкнали на някой заговорник, можеше да извадят късмет. Разузнавателната наука реално зависеше от късмета.
— Беше просто нервен — каза тя. — Баща му работел за барутна компания и умрял при взрив преди две години. Уил се ужасява от експлозии. Трябваше да се сетя по-рано. Горкият човек се напика, когато не му позволих да напусне сградата.
Адамат насочи вниманието си обратно към бутилките.
— Жалко.
Той чу дрънкането на ключове и Фел каза:
— Отбележете докъде сте стигнали и елате с мен. Ще поставя човек, който да се увери, че бутилките няма да бъдат докосвани. Трябва да претърсим стаята на Дружеството.
— О? — Адамат запамети в ума си избата и последва Фел надолу по коридора, към тежката врата в края на помещението. Тя я отключи и я отвори, усилието в мускулите на раменете ѝ свидетелстваше за тежестта на вратата.