— Трябваше да извикам началника, за да го отключи. — Жената отвори една от вратите и коленичи. — Ще трябва сами да погледнете. Не ми се иска да бъркам вътре.
Адамат легна на дървения под до сребърния бюфет и взе фенера на Фел.
На последния рафт, зад сребърните подноси, имаше дървен сандък. Съдържаше стъкленици с коркови тапи и всяка беше пълна с прозрачна течност. Изведнъж сърцето му закънтя в ушите.
— Мамка му — каза той.
— Там ли е?
— Да.
Фел въздъхна шумно.
— Доведете Флеринг младша — каза Адамат. — Най-добре някой от нейните експерти да борави с веществото. Поставете тежка охрана пред стаята, но се постарайте да го направите тихо. И ми доведете кухненския персонал. Искам всеки един от тях тук за разпит до довечера.
Фел излая заповеди към хората си. Адамат почувства ръката ѝ на рамото си.
— Отлична работа, инспекторе.
— Не ми благодарете все още — отвърна той, като продължаваше да лежи на пода, неспособен да свали очи от безвредно изглеждащите стъкленици с взривно масло.
— Защо?
— Две стъкленици липсват.
Глава тридесет и осма
Тамас се прокрадваше през речната тръстика, затънал до колене в студената вода на Адола.
Беше затъкнал единия пистолет в колана си, другия държеше насочен към небето, а мечът му оставяше лека бразда срещу течението на реката. Нощта беше прохладна и дъхът му беше видим за подсилените му от транса сетива. Някъде вляво от него във водата подскочи риба и той чу как Андрия се стресна.
— Ш-шт — каза му тихо. — Няма да ми нервничиш.
Тамас беше готов да сгълчи хитроумната му забележка, но магът се въздържа. Продължиха да настъпват, жабите замлъкваха при преминаването им, но крепостта пред тях не изглеждаше да е под тревога.
Крепост, отбеляза фелдмаршалът, беше твърде любезно казано. Каменната постройка беше само два етажа висока, с триметрова стена, простираща се в продължение на тридесет метра от реката до главния път. Цялото здание почти не се различаваше от контролен пункт, където правителствените чиновници можеха да проверяват както колите на пътя, така и баржите във водата за контрабанда и пътници, скатаващи се от такси, по пътя между Адопещ и Будфил.
Преди революцията, персоналът щеше да се състои от осем до десет служители на короната. Кезианците, след като бяха подминали този пункт, бяха укрепили сградата. По цялото протежение на стената имаше малокалибрени оръдия, а в края на каменния кей, врязал се в Адола, беше поставено седемкилограмово артилерийско оръдие. Тамас предполагаше, че са оставили гарнизон с не по-малко от четиридесет човека.
Той наближи основата на кея, вперил поглед във върха на контролния пункт. Стената беше осветена от факли и Тамас успя да забележи подалия се над ръба щик, който издаваше присъствието на страж.
Нещо докосна рамото му и той спря, за да погледне назад. Андрия посочи сред тръстиката и след един момент фелдмаршалът видя гнездо, от което с гневен поглед го наблюдаваше едногодишна гъска.
Той нагази по-надълбоко във водата, за да заобиколи гнездото, затъкна пистолета в колана си и прикрепи меча си към бедрото. Протегна се високо, докато не напипа каменния перваз над него, и с едно бързо движение се повдигна върху кея.
Тамас извади ножа си и се насочи с тихи стъпки към артилерийското оръдие, позиционирано в края. Кезиански постови се беше облегнал на него и тихото му хъркане достигаше до фелдмаршала. Мъжът се скова, щом ножът на Тамас намери ребрата му, и след миг тялото му лежеше зад оръдието. Тамас погледна отново към пункта точно навреме, за да види как Андрия, тих като носеща се по въздуха сова, се промъква покрай зъберите над втория етаж. Фелдмаршалът чу изпълнено с болка изпъшкване и трябваше да напомни на кънтящото си сърце, че слухът му бе далеч по-добър от този на стражите в сградата.
Той се прокрадна през вратата и проникна вътре. Гарнизонът, ако си спомняше правилно, беше на втория етаж. Спря се в подножието на стълбите, доловил някакъв шум, и се върна обратно навън.
Четирима кезиански войници играеха на зарове в тясната столова, на светлината на самотен фенер. Тамас ги огледа през пролука във вратата. Бяха съсредоточени върху играта си и навярно леко пияни. Той реши първо да се погрижи за спящите на горния етаж.
Тъкмо щеше да отстъпи, когато внезапно вратата се отвори и за малко да го удари в лицето. Фелдмаршалът отскочи назад и в него изненадано се взря пети пазач.