Тамас заби ножа си в гърлото му и го накара да отстъпи назад към стаята, след което го запрати върху централната маса. Останалите четирима скочиха на крака и завикаха, затърсили оръжия. Той беше по-бърз. Издърпа ножа си и го прокара по гърлото на втори пазач, след което го остави забито в сърцето на трети. Тамас прескочи масата с единствен скок, барутният транс кипеше във вените му. Кракът му се приземи върху отсрещната пейка и той едва има време да изпсува, и тя поддаде.
Препъна се при приземяването си и се претърколи към другия край на стаята. Озова се точно до четвъртия пазач тъкмо когато той се извърна с пистолет към него. Тамас се пресегна със сетивата си и прекрати запалването на барута в момента, в който ударникът се спускаше. Изтръгна пистолета от ръката на мъжа и заби приклада в лицето му толкова силно, че чу как черепът му пропука.
Петият пазач се затича към вратата. Тамас изтегли ножа от ботуша си и го хвърли с разперени пръсти. Ножът нацели жената право под лопатката. Тя извика, спъна се и се протегна назад в опит да достигне дръжката. Той прекоси стаята и ѝ счупи врата.
Взе обратно и двата си ножа и зае позиция до вратата. Тишината беше оглушителна. Къде бяха подкрепленията? Къде бяха спящите стражи?
Самотен чифт ботуши затропа по каменното стълбище. Тамас рискува да хвърли поглед и видя Андрия. Беше покрит с кръв, но както изглеждаше, не беше негова.
— Вдигате твърде много шум — каза магът.
Тамас въздъхна облекчено, почисти ножовете си и поведе Андрия обратно по стълбите нагоре. Подминаха спалното помещение, откъдето се носеше тихо предсмъртно хъхрене.
— Погрижи се за това — каза фелдмаршалът.
На покрива, в локви от собствената си кръв, лежаха двама постови. Тамас заслони очите си от мъждукащите факли и огледа Суркови проход на юг от него. За негова изненада, не видя нищо — никакви огньове, никакви лагеруващи кезиански резерви. В далечината виждаше факлите на Средищната кула, а отвъд нея — проблясващите светлини на Будфил.
Цялата кезианска армия сега се падаше на север от него.
Той грабна една от факлите и я размаха два пъти. След миг земята на север от контролния пункт се загърчи от тъмните фигури на адрански войници, докато те прииждаха напред. След малко Андрия се присъедини към него.
— Не сме ли правили това и преди? — попита магът. — Да минем в гръб на врага? Имам някакъв спомен, че не мина особено добре.
Тамас го погледна. Някак беше успял да се изцапа с още кръв. Олем, отбеляза той, можеше и да не е толкова добър убиец като Андрия, но беше много по-добра компания.
— Трябва да си смениш униформата.
— Нямам резервна.
— Недалновидно от твоя страна.
Андрия облиза капка кръв от върха на пръста си с не напълно човешка усмивка на устните.
— Утре ще прехвърлим стените на Будфил. Искам проклетите кезианци да знаят какво ги чака, щом ме видят.
— Щом настоявате. — Нямаше „сър“, когато кръвта на Андрия кипнеше. Убиването на кезианци беше най-любимото му нещо на света. — Просто застанете срещу вятъра спрямо мен.
Тамас се извърна, за да наблюдава прииждащата от мрака армия. Авангардът вече беше обградил контролния пункт, а на пътя се виждаше дългата, черна змия, която представляваха войските му, маршируващи напред през тъмнината. В реката вдясно от него в полезрението му изникнаха няколко товарни баржи, носещи се тихо по водата, натоварени с тежка артилерия.
— Кезианската армия да върви по дяволите — каза фелдмаршалът. — Вече нищо няма да ме спре.
Първият инстинкт на Нила, след като се върна в съзнание, беше да изкрещи.
Почти си отхапа езика, за да се възпре. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, а очите ѝ се отвориха и видяха единствено мрак. Страхът заплашваше да я погълне, адреналинът препускаше във вените ѝ и надмогваше сковаността в крайниците ѝ и болежките от седлото.
Тя се плъзна в междинната зона между реалния свят и Отвъд почти инстинктивно — всъщност минаха няколко минути, преди да осъзнае какво бе направила. Дишането ѝ беше спокойно, сърцето ѝ вече не туптеше бясно. Светът се рееше пред нея в прозрачна мъгла. Бо беше описал мястото като подходящо за спокойствие и размишления, но я бе предупредил, че мозъкът ѝ няма да получи информацията, която му бе необходима, за да анализира света около нея. Звуците бяха приглушени и дори усещането за земята под краката ѝ беше далечно.
Тя предпазливо напусна мястото и се потопи обратно в реалността. Цялата болка от това да си жив се завърна и тя не успя да сдържи тихия си хленч.
В полезрението ѝ изникна нощен лагер. Можеше да чуе приглушени гласове, пропукването на огън наблизо и тихото цвилене на коне някъде в мрака. Лежеше настрана, лявата ѝ ръка беше изтръпнала, а миризмата на повръщано запари ноздрите ѝ. Засъхнала диря, спускаща се от ъгълчето на устата ѝ, ѝ разкри, че повръщаното е нейно.