Тя замига, за да прогони сълзите на болка от крайчетата на очите си, и осъзна, че се взира в насинено, спечено от кръв лице. Мъжът лежеше настрани, с лице към нея. Беше гол до кръста и по раменете и ръцете му видя дебели черни белези — беше пребит до сурова плът с камшик. Ръцете му бяха вързани зад гърба. От жестокостта на постъпката ѝ се прииска да се отдръпне ужасено.
Не смееше. Ако мръднеше, щяха да разберат, че е будна, и можеше да получи сходно отношение. Ако имаше късмет.
Сърцето ѝ отново започна да препуска, спокойствието, което бе постигнала, ѝ се изплъзваше като песъчинки между пръстите. Усети как ръцете ѝ треперят и…
Нила разпозна мъжа, който лежеше до нея.
Беше Олем.
Тя преглътна проклятието си. Беше ли още жив?
— Олем — прошепна, забравила собствената си болка. — Олем!
Не ѝ се понрави колко бавно се отвориха очите му. Мина известно време, преди погледът му да се избистри. Късата му брада беше полепнала по кожата от кръвта, но тя успя да види как ъгълчето на устата му трепна нагоре.
— Радвам се, че си будна. — Закашля се.
— Какво, в името на бездната, са ти сторили? — изсъска Нила.
— Само ме питаха няколко въпроса.
— Пребили са те до смърт!
— Отговорите ми не им харесаха.
Искаше ѝ се да го попита дали не е следващата, но изглеждаше безчувствено.
— Варвари.
— Да. — Олем се измести леко и изпъшка от болка. — Бездни, как боли.
— Трябва да ти дадат лекарство. Ще викам, докато не го направят. Как може да причинят такова нещо на военнопленник?
— Ш-шт — каза той. — Не казвай нищо. Стой неподвижно колкото се може по-дълго. Повечето спят. Няма да те закачат до сутринта.
Спокойствието ѝ се изпари напълно.
— А ако ги събудя?
— Не знам. Командващият офицер е Гурланския вълк. Той е способен на всичко. Останалите не са много по-добри.
— Ще изпепеля целия лагер.
Олем поклати леко глава и скриви лице заради движението.
— Те не знаят, че си Привилегирована.
— Не знаят ли?
— Нямаш ръкавици, забрави ли? Казах им, че си моята секретарка.
Нила се опита отново да намери мястото между реалността и Отвъд, но не сполучи. Не можеше да повярва, че всичко се бе развило толкова зле. В един момент бяха сами, а в следващия кезианците бяха изскочили от мъглата, за да убият всички им.
— Свършено е с нас. Всички наши ли избиха?
Очите на Олем се бяха затворили и за момент Нила реши, че е припаднал. После:
— Не. Не очакваха всички да сме в сгъстен строй. Битката беше тежка за известно време, после се откъснах от останалата част от полка. Ослушвах се. Хванали са петнадесет или двадесет от нас и са убили няколко дузини, но останалите са все още някъде там.
— Значи има надежда?
Олем не отговори.
— Ослушвах се — повтори той. — Планират да изпратят главата ми на Тамас. Вероятно заедно с теб. Това е най-добрият ти шанс да се измъкнеш.
— Не! — каза тя малко по-високо. Никой, изглежда, не забеляза и тя продължи: — Не биха го направили!
— Предназначението им е да всяват страх и съмнение. Опитват се да отклонят Тамас от дирята на Ипил. Моята глава изглежда като разумна идея.
— Ще избягаме — каза Нила. — Ще се измъкнем през нощта. Можем да…
Олем отново поклати глава.
— Твърде опасно е. Само ще докараме и твоята смърт. Така е най-добре. Затова им казах кой съм.
— Олем. — Гласът ѝ се пречупи и тя прочисти гърло. — Олем, не говори така.
— Вс’шко е наред — завали думите той. Нила видя как главата му клюмва. Той губеше съзнание.
— Олем, събуди се!
Нямаше отговор. Нила се опита да го събуди още няколко пъти, но вероятно нищо, освен кофа студена вода, нямаше да помогне. Замоли се той да не умре тук и сега.
Претърколи се по гръб и огледа обстановката наоколо. Около близките огньове, в спалните си чували хъркаха фигури и вече не се чуваха разговори. Като че ли никой не пазеше нея и Олем, което ѝ се стори странно. След известно размишление Нила осъзна, че те не се нуждаеха от пазачи — той беше на косъм от смъртта, а тя беше просто секретарка, при това в безсъзнание.
Нила се протегна и достигна Отвъд. Усещаше паренето върху ожулените си китки, докато вървите се топяха под огъня на магията ѝ. Мимолетен намек за изгорял коноп достигна ноздрите ѝ и после беше свободна.