Бавно и предпазливо, тя се изправи на крака. Провери пулса на Олем — беше още жив, слава на Адом — и бързо се задвижи из лагера. Никой не ѝ обърна внимание. Никой не беше буден, че да го направи, а и да бяха, все така гъстата мъгла щеше да ограничи зрителното им поле. Няколко минути по-късно Нила подмина и последния лагерен огън.
Тя буквално се спъна в първия постови. Той лежеше в шубрака, положил мускета на гърдите си, и дремеше спокойно, докато кракът ѝ не се натъкна на него. Мъжът се събуди рязко, с изненадан вик на уста. Нила виждаше очертанията на лицето му в мрака. Видя как очите му обхващат синята ѝ униформа, след което устата му се отваря, за да извика предупреждение.
Ръката ѝ се стрелна напред и го сграбчи за гърлото.
Нямаше да позволи Олем да умре заради нейната безопасност. Нямаше да позволи да бъде бита, унижавана и използвана от чуждоземни диваци.
Проблеснаха сини пламъци и тя почувства как плътта му поддава под пръстите ѝ. Нила стисна и усети разтопената плът и топлата, съскаща кръв между пръстите си. Те се обвиха около гръбнака му и дори той се изрони, оставяйки главата му да се търкулне надолу по хълма и по-навътре в шубраците.
Миг по-късно тя се изправи и се затича. Нямаше време да мисли за убийството. То беше само едно на върха на безбройните други, които бе извършила през последните няколко седмици. Трябваше да бяга. Кезианският неутрализатор можеше да е усетил магията ѝ — можеше да я погне по петите след минути.
Нила се движеше сред хълмовете с помощта на третото си око, като се бореше с гаденето. Сред мрака и мъглата нормалното ѝ зрение беше безполезно. Тя тичаше, тласкайки се напред, макар при всяка стъпка да ѝ се искаше да изкрещи от болка. Бедрата я боляха от язденето, тялото — от нощта, прекарана с вързани ръце. По бузите ѝ се стичаха сълзи от болка, а стомахът ѝ се мяташе сякаш бе прекарала седмици в морето.
Минаха часове. Тя спираше на всеки връх, за да се ослуша за преследвачи, но не долавяше нищо. Тичаше на сляпо — нямаше никаква надежда да се ориентира в този мъглив мрак. Знаеше, че засега просто трябва да се отдалечи възможно най-много от кезианците. Макар всички върхове на хълмовете да ѝ изглеждаха еднакви Отвъд, тя се опита да запомни всеки един от тях, като разкъсваше тревата или трупаше камъни всеки път, щом ѝ се удадеше възможност. Надяваше се, че на дневна светлина ще успее да преведе адранската кавалерия по обратния път.
Това беше единствената възможност на Олем.
Първите утринни лъчи на деня леко оцветиха мъглата. Нила вече не можеше да отвори третото си око. Сетивата ѝ бяха залети от изтощение и със сетни сили тя продължи да се препъва през росната трева. Униформата ѝ беше разкъсана и подгизнала, ботушите ѝ — пълни с вода. Притисна ръце към гърдите си, треперейки неудържимо.
Тя спря да си почине на дъното на една от безчетните клисури, които бе прекосила. С вдървени пръсти използва последната си трошичка сила, за да приласкае огнено сияние от Отвъд. Кезианските преследвачи да вървят по дяволите, тя трябваше да се стопли! Пламъкът отпусна дланите, сетне и ръцете ѝ и Нила почувства как бавно топлината си проправя път към костите ѝ. Треперенето ѝ полека утихна. От дрехите ѝ се надигна пара и със стъписано проклятие Нила осъзна, че пламъкът бе покрил цялото ѝ тяло.
Той изтля и я остави на дъното на клисурата, отново обгърната от студ и влага. Искаше ѝ се единствено да легне в калта и да спи. Кезианците да се продънят в ямите. И фелдмаршал Тамас заедно с тях.
В съзнанието ѝ изникна образът на Олемовото лице: брадата му, полепнала от кръв; плътта му, разкъсана на парцали. Това беше достатъчно да я накара да се закатери нагоре по клисурата.
Изгряващото слънце започна да топи мъглата. Ако тя се отдръпнеше, Нила щеше да успее да се ориентира. Щеше да се насочи на изток с надеждата, че останалите Железни оси издирват кезианския лагер, за да спасят Олем. Беше рисковано, ако от своя страна кезианците търсеха нея. Но нямаше избор.
Не след дълго Нила долови по вятъра далечен звук. Може би цвиленето на кон? Върховете и долините на Бърлогата си правеха номера със слуха ѝ; тя с усилие изкачи поредното възвишение и спря да се ослуша, взряла се в изтъняващата утринна мъгла.
Стори ѝ се, че чу вик. Дали беше кезиански или адрански, не знаеше. Беше невъзможно да се разбере по звука. Моля те — помисли си, — моля те, бъди адранец. Тя се напрегна, наклонила глава настрани, докато не го чу отново.
Звукът идваше иззад нея. Нила отново се задвижи и продължи предпазливо напред. Група адрански разузнавачи можеше да се е озовала зад нея. В крайна сметка в момента не различаваше север от юг. Можеше да се е насочила във всяка една посока.