Пореден вик. Нила настръхна от звука и по гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Не беше особено членоразделен, но звучеше на кезиански.
Тропотът на копита по камък достигна до нея. Не беше ли минала малко по-назад през серия плоски камъни? Тези копита я следваха, а виковете се приближаваха.
Тя се затича с всички сили, вложила и последната си капка енергия. Те бяха по петите ѝ и щом я откриеха, щяха да я прегазят като пребито куче на улицата. Нила хвърли поглед през рамо и видя ездачи на по-малко от двеста метра зад себе си.
Прескочи някакво речно корито, изкачи отсрещния стръмен склон и се прехвърли от другата страна, затъркаляла се през глава надолу по хълма. След миг беше на крака, готова да се затича отново, но гледката на възседнала кон фигура я спря.
Фигурата беше на няма и десет крачки от нея. Седеше безмълвно, мъглата като че едва я докосваше, тялото на ездача беше обвито в плащ против лошото време. От ноздрите на коня се издигаше пара, което показваше, че допреди малко е тичал здраво.
Пътят ѝ беше отрязан. Бяха я сгащили. Нила се скова и зачака фигурата да изтегли пистолета си и да стреля.
— Защо бягаш?
Гласът я стъписа и тя едва не падна. Говореше на адрански. Мъжки глас.
— Какво?
Фигурата плесна гневно рога на седлото си.
— Защо бягаш? — попита той настоятелно.
Коне заобиколиха стръмния склон на тридесет крачки вляво от Нила. Бяха поне десетина и препускаха стремглаво напред, вдигнали карабините си за стрелба.
— Бо? — попита задъхано тя.
— Ти не си лисица, че да бягаш от хрътките! Ти си богиня на огъня за тези нищожества.
Какво правеше Бо тук? Как я беше открил?
— Неутрализаторът… — Нила се затича към него. Двамата можеха да избягат с коня му.
— Той не е с тях. Трябваше да спреш и да провериш. Да се изправиш насреща им и да се защитиш. Да им покажеш какво си. — Гласът на Бо нарасна до мощен рев в края. Нила се взираше в него, закована на място от изумление.
Пропукването на карабина я изтръгна от мислите ѝ и тя се обърна. Направи мятащо движение със слабата си ръка и огън като течно злато се изсипа от връхчетата на пръстите ѝ. Пламъците прекосиха разстоянието за едно мигване на окото и минаха през мъже и коне като куршум през лист хартия. Барутът се взриви при досега с пламъците и до ушите ѝ достигна самотен вик на уплаха, след което цялата група изчезна, сведена до единствена, черна, пушеща обувка върху съскаща пръст.
Нила остана втренчена в мястото за няколко мига, докато се опитваше да осъзнае какво бе направила току-що. Бе липсвала всякаква мисъл, всякаква концентрация. Просто беше убила дузина мъже и коне напълно инстинктивно. Въздухът натежа от лют черен дим и миризмата на изгоряло месо.
— Добра работа.
— Аз… — Тя се обърна, за да погледне към Бо, и веднага разбра, че нещо не е наред. Той се беше отпуснал тежко в седлото, лицето му беше бледо и челото му лъщеше от пот. Поклащаше се напред-назад, стиснал до болка рога на седлото.
— Никога не бягай от схватка, която можеш да спечелиш. Вси светии, колко могъща ще станеш! Никога не съм виждал подобна… красота. — Думите му бяха измъчени и задъхани.
— Какво правиш тук? Добре ли си? — Нила се спусна към него и постави ръка на крака му, но веднага я отдръпна. Беше докоснала нещо твърдо и тънко и след като повдигна крачола, вместо плът, откри дървена протеза на мястото, на което някога се бе намирал прасецът му.
Бо като че ли не забеляза.
— Получих… писмото ти. — Той бръкна в джоба си и извади смачкан лист хартия, който хвръкна от пръстите му и той направи половинчат опит да го хване.
Нила го грабна във въздуха — смътно си спомняше гневните думи, които бе надраскала, преди да потегли с Олем. Всякакви мисли за обгорените останки зад нея се изпариха. Споменът за начина, по който деливанската Привилегирована се бе държала с нея, беше изтикан настрана.
— Бо. Какво има?
— Нищо, нищо. — Бо се смръщи към листа, който се намираше в ръката ѝ. — Аз… Не мислех, че… е правилно… обучаемата ми да тръгне… сама. — Той се запъваше и накъсваше думите.
— Бо?
Той отхвърли с ръка притеснението ѝ и ненадейно се свлече от седлото. Тя се хвърли под него и двамата се строполиха на земята до коня един върху друг. Нила вдигна ужасен поглед към протезата, която се бе закачила за стремето, и празния от коляното надолу крачол.
— Съжалявам — каза той. — Малко съм замаян.
Очите ѝ се насълзиха. Бо беше единствената ѝ надежда да се измъкне, а беше осакатен и бледен. Как щяха да намерят адранската кавалерия и да се върнат за Олем? Мина ѝ през ума да го остави тук и да вземе коня му, но това можеше да го довърши, а тя не можеше да му причини подобно нещо. Не и след като бе дошъл да я намери.