Очите му бяха затворени, гърдите му се повдигаха и спускаха бавно. Болеше я да го гледа така — толкова уязвим — след всичко, което бе направил за нея. Тя възпря сълзите си, ядосана сама на себе си. Не беше ли това онази слабост, която той презираше?
— Стига — прошепна Бо. Очите му оставаха затворени. — Вече си в безопасност.
— Ти не си, идиот такъв!
— О, аз… ще се оправя.
Нила го прегърна; знаеше, че скоро ще трябва да действа. Можеше да спаси само единия от двамата — Бо или Олем. А Олем вече можеше и да е мъртъв.
— Къде са адранските кавалеристи? — попита тя.
— Малко ги поизпреварих — каза Бо, който явно успяваше да говори разбираемо само когато шепнеше. — Препуснах стремглаво, щом видях магията ти Отвъд.
— Изпреварил си ги?
— Ще дойдат… А, ето ги.
Нила вдигна глава. Изведнъж до нея достигна скърцането на седла и дрънченето на оръжия и от сърцевината на мъглата изскочиха стотици кирасири — с нагръдници, обкичени с утринната роса, и карабини, почиващи на седлата им.
Бо изпъшка и се превъртя, за да се измъкне от прегръдката ѝ. Грабна протезата от стремето и нави крачола си нагоре. Нила мерна кожен хамут, прикачен към заздравялото му, но съсипано коляно. Той закачи протезата за хамута. Нила се изправи и подсуши страните си, след което, по настояване на Бо, му помогна да се качи обратно на седлото.
До тях се приближи кирасир, който държеше юздите на Нилиния кон.
— Привилегирована Нила — каза той, гласът му прогърмя сред тишината на утрото. — Слава на Адом, че ви намерихме.
— Наистина — беше единственият отговор, който успя да изрече. Коленете ѝ бяха омекнали, но тя знаеше, че денят тепърва започва. Нила взе юздите — никога не си бе представяла, че ще изпита облекчение да види кон. Тя извиси глас и каза:
— Те държат полковник Олем. Той не успя да избяга с мен, защото е бил пребит с камшик почти до смърт.
Сред кирасирите се разнесе гневен ропот.
— Можете ли да ни отведете до лагера им? — попита един от тях.
Нила затвори очи в опит да си представи всеки хълм и долина, които бе прекосила в отчаяното си бягство. Всичко беше един объркан лабиринт в съзнанието ѝ, но тя знаеше, че преследвалата я кезианска кавалерия щеше да е оставила по-ясно различими следи.
— Да. Да вървим.
Глава тридесет и девета
— Никога не съм смятал, че ще дойде ден, в който ще нападам един от собствените си градове.
Тамас се взираше в стените на Будфил. Градът бе разположен в най-тясната част на Суркови проход, обграден от двете страни от огромни стръмни скали, наречени Портите на Васал. Единственият вход към града беше през тези внушителни гранитни стени, всеки камък от които беше обвит в магия, стара колкото самото селище. Той вече знаеше, че ако не беше предателството на Хиланска, същите тези стени в южната част на града щяха да издържат с месеци под обстрела на кезианската армия.
А сега Тамас трябваше да превземе града за един-единствен ден. Генерал Арбър оглеждаше селището, облегнал се върху тежката си сабя така, както един джентълмен би се облегнал на бастун. Възрастният генерал изглеждаше по-стар от всякога, но в очите му личеше възбуда. Той раздвижи челюст и извади изкуственото си чене.
— Да. Ще бъде люта битка.
— Ипил е разположил личната си охрана по стените — каза фелдмаршалът. — Те ще се борят със зъби и нокти за краля си. Щом преодолеем стените, касапницата ще е навсякъде.
— Имам добри новини относно това — каза Арбър. — Изрових шпионските доклади на Кет и Хиланска и ако може да им се вярва, кезианците са оставили малко от нашите в града. Повечето са били убити в първоначалната схватка, а останалите са продадени като роби.
— Това са най-лошите добри новини, които съм чувал. — Искаше му се да се изплюе, но знаеше, че няма да успее да премахне лошия вкус в устата си.
Арбър му отправи беззъба усмивка.
— Просто искам да кажа, че нищо не ни спира да обстрелваме града! Трябва да гледате от добрата страна на тези неща, сър.
— Не ме караш да се чувствам по-добре.
Тамас бе обхванат от съмнение. Къде беше Таниел? Нямаше ни вест, ни кост от него. Ако беше успял да спаси Ка-поел, досега фелдмаршалът щеше да го е разбрал. Не му се искаше да мисли за другите възможности.
Навсякъде около Тамас цареше оживление. Артилерията, която бяха изпратили на юг по Адола, биваше поставяна на позиция, след като бяха приключили с издигането на земните насипи. Стълби и куки, резервни амуниции и нови пушки биваха разтоварвани от баржите. Вдигаха се палатки и изтощените му войници почиваха на смени от по няколко часа, за да са свежи преди битката.