Тамас закрачи обратно към командната палатка, с Арбър до себе си.
— Сър, какво ще правим, ако Ипил вече е побягнал към столицата си? — попита генералът.
— Тогава ще го погнем като мръсно псе — отвърна фелдмаршалът с увереност, каквато не изпитваше. Ипил можеше да си е тръгнал преди два дни. Можеше да е стигнал толкова далече, че да е невъзможно да го хванат. Беше риск, който Тамас бе склонен да поеме.
— Нека всички да се захванат с нещо — каза той, достигнал палатката. — И дръж разпуснат строй. Не искам кезианците да заподозрат, че ще нападнем днес, до възможно най-последния момент. — Тамас плесна Арбър по рамото и генералът отдаде чест, като все още държеше ченето в ръката си.
Фелдмаршалът се приведе и влезе в палатката; позволи си да се облегне на основния ѝ стълб и стисна очи. Нервите му бяха опънати, тялото му бе изтормозено от твърде много барут и твърде малко сън, както и от усилието да прикрива изтощението си от хората.
— Още един ден, Тамас — промърмори на себе си. — Или всичко ще приключи тази вечер, или ще умреш в подножието на будфилските стени.
— Затова повечето командири не водят лично нападенията.
Фелдмаршалът изтегли меча си и се извъртя към гласа. Върху леглото му седеше Гаврил — цялото му тяло бе покрито с прах от пътя, единият му ръкав бе разсечен и вдървен от засъхнала кръв.
— Проклятие — каза Тамас, докато прибираше меча си обратно. — Никога не съм бил толкова близо до сърдечен удар. Какво, по дяволите, правиш тук? Къде е Таниел? Стани от леглото ми.
Гаврил вдигна и двете си ръце, но не понечи да стане.
— Почивам си. Току-що прекосих целия Срещен път, като избягвах кезиански патрули. Стигнах деливанския лагер няколко часа след като си тръгнал, взех кану и гребах по цялото протежение на Адола дотук.
Тамас закрачи из палатката си. Беше възнамерявал да запуши ушите си с восък и да поспи няколко часа преди началото на нападението, докато артилерията му разпръскваше хората на Ипил от стените. Явно това нямаше да се случи.
— А Таниел? Момичето? Къде са? Изплюй камъчето, човече!
— Таниел е жив, както и Влора, и Норийн. Изгубихме всички останали в засада.
— А дивачката?
— Няма и следа от Ка-поел. Когато потеглих, още не бяхме настигнали Привилегирования.
— Тогава какво правиш тук? — Може би Таниел бе проследил кезианския Привилегирован дотук и се беше вмъкнал в Будфил? Дали кезианските постови не го бяха хванали? Тамас ставаше все по-нервен и по-нервен с всяка изминала минута, в която Гаврил не говореше.
— По-добре седни — каза стражът.
— Ще седна, когато си реша!
— Кезианците не са нарушили примирието. Били са дегизирани бруданци.
Тамас се олюля към стола си и се отпусна тежко в него.
— Не. — Думата излезе под формата на въздишка.
— Боя се, че е така. Хванахме няколко гренадири по време на битката. Представи си колко се изненадахме, когато нито един от тях не говореше кезиански. Освен това, те не се отправяха на юг. Отправяха се на север, като заобикаляха отдалеч, за да избегнат всякаква възможна среща с хората ни между армията и Адопещ. Влора и Таниел са по петите им, но подозираме, че ще се срещнат с останалите бруданци, намиращи се в Адопещ. Добре ли си?
Фелдмаршалът се взираше втренчено в шурея си, зяпнал с уста. Как беше възможно това? Бяха го изиграли като пълен глупак. Не кезианците бяха нарушили примирието, а той. Напълно заслепен от справедливия си гняв, Тамас беше игнорирал молбите на Ипил за нова среща и бе отпратил кезианските вестоносци.
Беше твърде стар за тези неща. Твърде горд, твърде гневен. Беше правил грешки — случваше се и на най-добрите офицери — но величината на това…
— Нямаше откъде да знаеш — тихо каза Гаврил.
— Не. — Тамас се изсмя безрадостно. — Превърнах се в онова, което презирам най-много. Нима съм просто един войнолюбец, Гаврил? Поредният диктатор с армия и натрупана злоба? Знаеш ли, старите истории разказват, че именно такива са били Деветте, преди появата на Крезимир. Съвкупност от дърлещи се военачалници.
— Не е така.
Тамас продължи:
— Виждам как в бъдеще революциите ще се разпространят из земите и хората ще свалят монарсите си. Най-силните мъже, непредопределени от светци или богове, ще се издигнат до върха и ще си създадат собствени незначителни империи. Мъже и жени ще умират с милиони и целият напредък, който сме постигнали през последните хиляда години, с времето ще потъне в забвение. И всичко заради мен.