— Можете ли да ни помогнете да намерим Таниел? — тихо попита тя.
Етан се взираше в квадратната ѝ чанта.
— Вече съм прегледал исканията на Таниел. Състави някои от тях в мое присъствие. Не мисля, че на вас биха помогнали, но пък още един поглед няма да навреди. Сторих всичко по силите си да разбера какво се е случило с него и стоя нащрек за хора, които се интересуват. Може да се наложи Бо да посети кезианците, за да научи повече.
— Това би било самоубийство — каза Нила. Не че това би спряло Бо.
— Възможно е. Съжалявам, че не съм в състояние да ви предложа повече помощ. Утре сутрин заминавам за Адопещ. Ако има нещо, с което бих могъл да улесня търсенето ви, свържете се с мен по някой от гренадирите от Дванадесета бригада.
— Благодаря ви — рече Нила.
Тя остави полковника и пое обратно през лагера към мястото, където се намираше каретата им. Какво ѝ оставаше, освен да остане да чака Бо и да му каже за Етан? Съветът на полковника не беше принесъл полза, но Нила се надяваше, че Бо ще се окуражи да научи, че са намерили съюзник в лагера и че Таниел е бил все още жив последния път, когато са го видели.
Каретата бе изтеглена встрани от пътя, в едно дере, а конете стояха разпрегнати. Нила седна в купето и се зае да преглежда документите страница по страница, като внимаваше да проверява всеки ред, за да е сигурна, че няма да пропусне нито едно от исканията на Таниел. Колонката, която представляваше за нея най-голям интерес, беше онази, където интендантите внасяха собствените си забележки. До определен момент всяка от молбите му за барут се отхвърляше по заповед на Генералния щаб.
В записите от последния месец това се променяше. Таниел получаваше барут, а колоната за бележки гласеше: спец. разрешение, ген. Хиланска. Нила отдели въпросната страница, за да я покаже на Бо.
Стъмваше се и в един момент Нила преустанови прегледа. Струваше ѝ се странно, че нито Адамат, нито Бо се връщаха. Сега като се замислеше, сержант Олдрич и хората му също не се виждаха. Тя отпусна глава на стената на купето и се зачуди дали да излезе да ги потърси, или да остане вътре и да продължи да чака.
Стори ѝ се, че чу тихо изщракване откъм съседната врата на купето. Извърна се, ала вратата си оставаше затворена.
— Да? — обади се Нила. Когато не последва отговор, тя протегна ръка към дръжката и в този момент я споходи мисълта, че макар лагера да приютяваше десетки хиляди, досега не бе видяла никакви хора в близост до каретата.
Вратата на купето рязко се отвори. Нила различи тъмно палто, покрито лице и мътния блясък на стомана, уловил лъчите на луната. Купето се олюля, когато натрапникът скочи вътре. Нечия ръка се стрелна към нея.
Нила се хвърли в противоположната посока и усети как ножът се врязва в диплите на полата ѝ. Тя се изви настрани и чу мъжки глас да изругава тихо в опита си да освободи острието от плата. Нила пренесе тежестта си върху плоската страна на ножа и изрита нападателя в рамото.
Той залитна назад и изсумтя, останал обезоръжен, но още в следващия миг запрати тежестта си към нея.
Тя го улови под раменете. Нападателят удари ръцете ѝ и ги изблъска надолу; едната му ръка се вкопчи в шията ѝ. Пръстите, сключени около гърлото ѝ, пробудиха спомена за противния дъх на лорд Ветас, душил я по същия начин.
Внезапно мъжът просъска от болка и отскочи с пламнал балтон. Нила почувства как натискът престава да стяга шията ѝ, зърна пламъка, обгърнал връхчетата на пръстите ѝ, и скочи върху непознатия, тласкана от разпалилия се в нея гняв. Противникът се опита да я отблъсне, съсредоточен върху гасенето на дрехата си, но Нила се гмурна под ръцете му.
Все още пламтящата ѝ ръка намери лицето му и притисна дланта си към него.
Кожа и кост побързаха да се отдръпнат под допира ѝ. Писъкът на нападателя секна в зародиш и тялото му застина. Тапицерията на седалката и дрехите му все още димяха и Нила се зае да ги гаси с полите си.
Трупът, чиято глава почти изцяло се беше стопила в отвратителна черна маса, остана полулегнал върху седалката. Нила започна бавно да се отдръпва. Главата ѝ се удари в тавана на купето и тя се приведе, все така без да откъсва очи от мъртвеца, над чиито овъглени меса и дрехи продължаваше да се вие слаб дим.
Тя сведе поглед към ръката си. Покриваха я сгърчени парченца кост и плът.
— Нила, тук ли…
Бо рязко отвори вратата, на която Нила бе стояла облегната само допреди секунди, и се вторачи в трупа. Лицето на магьосника оставаше скрито в сумрака.
— Ела — меко каза той, улови я за китката и я издърпа навън. Едва тук Нила долови противната миризма на изгоряла плът, коса и въ̀лна. Бо я отведе встрани, извади носна кърпичка от джоба си и внимателно почисти дланта ѝ, като си помагаше с част от съдържанието на манерката си. Сетне се върна до купето, за да донесе чантата с документи.