Тамас вдигна ръце пред лицето си и се загледа в треперещите си пръсти.
— Мисля, че си приписваш твърде много заслуги.
Образът пред очите на фелдмаршала бавно се разсея и той се почувства по-стар от самото време. Всяко мускулче го болеше, всяка кост напомняше за старите счупвания и натъртвания.
Гърмежите на артилерията го върнаха в настоящето.
— Ранен ли си?
Гаврил хвърли поглед на напоения си с кръв ръкав.
— Само драскотина. Позаших се, докато яздих.
— Трябва да ти преправят шевовете. Сигурно изглеждат като дело на сляпа маймуна.
— Убодох се няколко пъти, но шевовете са прави и раната е чиста. Забравяш, че съм прекарал много повече време на седлото от теб.
— Предимно бягайки от завистливи съпрузи.
— Някои от тях бяха много опасни. А, забравих да ти кажа. Деливанците са нападнали основните кезиански сили, но аз подминах една колона по средата на нощта.
— Кезианска?
— Да. Идват за теб. Не изглеждаха повече от няколко хиляди — по-притеснени са от деливанската пехота, но ще са достатъчно, че да те поставят натясно.
— Колко далече?
— На няколко часа.
— Може би нямаше да е зле да го споменеш по-рано.
Гаврил се прозя.
— Беше дълга нощ.
— Чувал ли си нещо за Олем?
— Не — отвърна Гаврил. — Трябва ли?
— Той преследва кезианската кавалерия, която ни влезе в гръб от север. Както и да е. Андрия! — извика Тамас.
Барутният маг провря главата си в палатката.
— Сър?
— Кажи на Арбър, че ще си имаме компания откъм тила. Има четиридесет и пет минути, докато започнем щурма на стените, и ще имаме време само за една атака.
— Да, сър! — Андрия тръгна да намери Арбър, весел като ученичка.
— Това момче не е наред с главата — каза Гаврил.
— Знаеш ли, че той е един от спасените от Ерика? Година преди тя…
— Това не обяснява покрилата го от глава до пети кръв.
— Той се наслаждава на убийството на бившите си сънародници. Може би дори прекалено много, но подобни хора си имат своята полза. Например малко са войниците, които бих предпочел да ми разчистват пътя, докато минаваме през пробива или прехвърляме онази стена.
Гаврил прокара внимателно пръсти по рамото си.
— Не мисля, че трябва да участваш в нападението — каза той.
— Винаги съм го правил.
— Вече не си млад.
— О, повярвай ми, знам. — Тамас поклати глава. — Някои ръководят от тила. Аз предпочитам да го правя от предните редици.
— Нужен е само един куршум. Един удар с щик.
— Това никога не ме е спирало.
— Кога ли ще ти свърши късметът?
— Може би днес. Или пък никога. Помогни ми да стана. Имам да убивам още един крал.
— Мислех, че искаш само да го заловиш. — Гаврил помогна на Тамас да се изправи.
Фелдмаршалът се навъси.
— Така е. Само си мечтая, предполагам. Ще изляза след малко.
Стражът напусна палатката. Щом остана сам, Тамас се преви, опрял ръце на коленете си, и пое няколко дълбоки глътки въздух. Беше допуснал ужасна грешка. Множество от тях, сега като погледнеше назад, към краткия период, в който се разгръщаше тази война. Твърде много. Бе се доверил на грешните хора. Не бе уцелил правилния момент. Тази последна грешка с кезианците трябваше да бъде и последната. Щом всичко свършеше, трябваше да остави пистолета и да се оттегли или всичко, за което се беше борил, щеше да иде на вятъра и визията му за бъдещето щеше да се сбъдне.
Той се изправи, нагласи меча си и провери дали разполага с достатъчно барутни фишеци в джоба си, след което пристъпи под светлината на слънцето.
Беше време.
Глава четиридесета
Разпитът на кухненския персонал разкри две съществени неща. Първо, охраната на Рикар не беше толкова добра, колкото той твърдеше. Второ, мъж на име Дени от Родигас беше оставил взривното масло зад сребърния сервиз преди повече от две седмици. Казал на една от съдомиячките, че са шишета с вносна водка специално за следващия рожден ден на Рикар и ѝ дал петдесет кранова банкнота, за да си мълчи относно „изненадата“.
Бедното момиче се беше свлякло, ридаейки, когато Фел ѝ бе казала какво точно представляват шишетата. Това беше достатъчно да убеди Адамат, че тя не е съучастничка в заговора, макар да бе казал на Фел все пак да я постави под наблюдение за няколко дни.
Инспекторът само бе чувал за Дени. Той беше момче за всичко — измамник, наемник, крадец и контрабандист. Беше лишен както от амбиция, така и от далновидност, и макар да бе помогнал на Рикар да създаде първия профсъюз, не бе искал отговорността на някой ръководен пост.