— Той всъщност не е лош — повтори за трети път през последните няколко часа Рикар.
Адамат се облегна на студената тухлена стена на мазето в тайната стая на Дружеството, стиснал бастуна в едната си ръка, извъртял вече дръжката, така че да може по-бързо да извади сабята си. Свещите бяха запалени, на масата имаше тесте карти, бяха приготвени студени напитки. Всичко беше подготвено по обичайния за Дружеството начин, а в добавка, сред нишите на мазето се криеха двама от полицаите на Рикар и в близост до предния вход на хотела, съвсем небрежно, стоеше Сусмит.
— Той се опита да те убие — отвърна Адамат.
Рикар седеше зад игралната маса и въртеше в ръцете си един тирбушон.
— Може и да не е знаел.
— Сериозно? — Адамат подбели очи. — Да не е знаел, че ти, ръководителят на профсъюза, си щял да бъдеш на прием, организиран от същия този съюз, в собствения ти главен щаб, когато е хвърлял бомба в кабинета ти? Или може би е хвърлил втората бомба, онази, която се е разбила в близост до винената ти колекция, там, където прекарваш значителна част от времето си.
— Може изобщо да не е хвърлял която и да е бомба — каза Рикар. — Може да ги е купил за някой друг.
До Рикар седеше Фел и замислено дъвчеше шепа кашу.
— Именно това възнамеряваме да разберем.
Адамат съчувстваше на Рикар. Наистина. Членовете на Дружеството бяха негови приятели и съюзници от над двадесет години и потайността беше част от загадъчността на тяхната търговска кабала. Беше трудно да предадеш нещо подобно.
Но трябваше да се случи.
— Закъснява — каза Адамат, след като погледна джобния си часовник.
— Той винаги закъснява — отвърна Рикар.
— Забавихте ли останалите? — Единственият начин да накарат Дени да се появи, беше да организират обичайната ежеседмична среща. Всичко трябваше да изглежда напълно естествено. Това изискваше да се разпратят покани и до всички останали от тайното общество.
— Да — каза Фел. — Всички ще дойдат поне с половин час по-късно. Обикновено Дени не закъснява повече от десет минути.
— И си сигурен, че ще дойде?
— Сигурен съм — отвърна Рикар. — В последно време няма много предложения за работа. Има доста свободно време.
— Освен ако не заподозре нещо — промърмори Адамат.
— Беше тук миналата седмица — каза Фел.
Рикар попита, докато потъркваше плешивото си петно:
— Наистина ли се налага? Мога просто да поговоря с него.
— Не бъди наивен, Рикар — каза инспекторът.
Рикар зачопли под ноктите си с тирбушона и въздъхна раздразнено.
— Добре, добре. Може би съм наивен. Давай да приключваме. Погледни ме, тероризиран от собствените си служители.
— Ако бях просто поредният служител, щях да откажа работата — остро каза Адамат. — Тук съм като твой приятел. Ясно? — Той отвори уста да продължи, разгневен от Рикаровото нежелание да направи необходимото, ала звукът от стъпки по стълбите към мазето привлече вниманието му. Човекът имаше тежка стъпка и вървеше непоколебимо надолу по коридора. Адамат затегна хвата си върху бастуна.
Дени от Родигас беше малко по-нисък от него, но телосложението му беше като на каса — с широки рамене, здрави ръце и много малко тлъстини. Носеше ушит по поръчка, кафяв костюм, в едната си ръка държеше шапка, а в другата — бастун. Къдравата му черна коса беше подстригана над ушите. Очите му се спряха на Фел, седнала до Рикар, и той се навъси. После видя Адамат, изчакващ край стената.
— Дени — каза Адамат. — Имаме няколко въпроса за теб.
Инспекторът се хвърли встрани, щом Дени скочи напред и замахна с бастуна си като с палка. Адамат вдигна собствения си бастун, готов да отбие повторна атака, но ударът се оказа просто финт. Дени вече го нямаше, затичал се обратно нагоре по коридора.
— Сега! — извика Адамат. Той се втурна след Дени, следван плътно от Фел. На смътната светлина в коридора на мазето зърна борба. — Внимавайте! — каза той. — Може да има… — Имаше искра и той бе оглушен от внезапното гръмване на пистолет в тясното пространство.
Един от охранителите на Рикар се свлече. Докато инспекторът достигне схватката, вторият охранител вече се олюляваше от удара с приклада на Дениния пистолет. Той залитна назад, препъна се и падна сред винената колекция на хотела. Ревът на стотина стъклени бутилки, разбиващи се в пода едновременно, прозвуча някак притъпено за проглушените уши на Адамат.
Инспекторът замахна с бастуна си, но удари единствено въздух, тъй като Дени вече се качваше нагоре по стълбите. Фел го избута от пътя си и той побърза да я последва.