Конят на Бо се заби в рамото на по-големия жребец на гурланеца. Животните подскочиха, извили гръб и изпънали крака, дръпнаха се назад и се замятаха и зацвилиха изплашено, захвърлили ездачите си.
Нила се затича към Бо, докато той се опитваше да се изправи. Тя видя, че протезата му е все още в стремето и докато той се опитваше да се превърти по корем, неутрализаторът вече беше на крака и тичаше с всички сили към него, вдигнал меч.
Нила усети сълзи в ъгълчетата на очите си. Тя напрегна сили срещу тъмнината, която я отрязваше от магията ѝ, и се пресегна през мастилените дълбини към Отвъд. Веднъж беше успяла да ги преодолее и сега трябваше да стори същото.
Там беше. Можеше да го почувства, само на косъм от досега ѝ. Нила задрапа към Отвъд и като че ли го докосна с връхчетата на пръстите си.
Ризата на неутрализатора избухна в пламъци. Той се хвърли на земята и се затъркаля, за да ги угаси; на лицето му се бе изписала смесица от смут и ярост. Нила продължи. Магията се изплъзна между пръстите ѝ и тя отчаяно се забори да я улови отново. Сега неутрализаторът се извърна към нея, стиснал меча в двете си ръце, и тя трескаво се забори да достигне Отвъд.
Нила се хвърли встрани, за да избегне първия замах. Пред ръцете ѝ изпращя огън, който опърли ръцете на неутрализатора. Това го разсея достатъчно, че да може тя да изпълзи настрани, но само след миг той отново беше по петите ѝ.
С крайчеца на окото си видя, че Бо пълзи към нея, неспособен да се изправи без крака си — протезата все още висеше от стремето му.
Неутрализаторът замахна и пропусна лицето ѝ на косъм. В припряността си да избяга, Нила падна и отново се опита да сграбчи магията си. Не успя да я достигне. Внезапното прогърмяване на пистолет едва на няколко крачки от нея я накара да подскочи.
Неутрализаторът се препъна и се свлече на земята. Остана да се гърчи известно време, от устата и носа му блъвна кръв, сетне застина.
Бо седна на земята, здравият му крак беше преплетен с празния крачол, костюмът му беше мръсен, а косата разрошена.
— Бездни, как мразя барут — каза той и захвърли димящия пистолет настрани, сумтейки. — Случайно да забеляза дали на онзи Пазител му липсваше безименният пръст?
Глава четиридесет и втора
— Това е самоубийство, да знаеш.
Тамас изгледа косо шурея си. Гаврил бързо се бе привел в приличен вид и сега носеше кирасирска куртка със звездите на подполковник на реверите. Беше приел повишението, без да каже и едно „благодаря“, и Тамас подозираше, че веднага щом всичко свършеше, той отново щеше да се върне в планинската стража.
— Увереността ти е малко разочароваща.
— Не става дума за това — отвърна Гаврил, докато прикрепяше тежка сабя към колана си. — Просто мисля, че трябва да оставиш някой друг да води атаката.
Адранските мортири се изсипаха върху града, снарядите се забиха в главната порта. Струваше му се, че за всеки член на кралската гвардия, свален от оръдията, на върха се появяваха още двама и Тамас се зачуди дали Ипил не разполагаше с нескончаем брой от тях.
— Да не би да се притесняваш за мен? — попита фелдмаршалът.
— По-скоро се притеснявам за себе си. Не съм толкова жилав, колкото някога.
— Не е нужно да идваш — отвърна Тамас.
— Ако те оставя да умреш, Ерика ще се завърне от мъртвите и ще ме преследва до края на дните ми. Убеден съм.
— Не знаех, че се боиш от призраци.
Гаврил сви рамене.
— Изглежда, че портата не е автентична — каза той, посочил към града.
Тежките дървени врати, които препречваха пътя към града, се бяха разцепили под артилерийския огън и през процепите се виждаше, че подвижната решетка на крепостната врата не беше в много по-добро състояние. Явно древната магия, предпазвала стените, не беше подновена заедно с портите. Тамас чу как командирът на артилерията заповядва да се премине към снаряд с по-голяма тежест и по-бавна скорострелност, за да довърши започнатото.
— Щом вратата падне, настъпваме — каза той.
Навсякъде около него хората му се строяваха по роти, подканяни от барабанчиците си. Офицерите обхождаха редиците и крещяха на войниците си, размахали мечове над главите си.
— Нагръдник! — извика Тамас. Две момчета затичаха към него и му навлякоха кирасирски нагръдник. Друг доведе коня му, сетне донесе и шлема му, който той сложи на мястото на двурогата си шапка. — Мина много време, откакто щурмувах град за последно.
Гаврил кимна, загледал се кисело напред.
— Не мога да си спомня кога беше последният път, в който си обличал броня. Моята вече не ми става.