Тамас заби пръст в корема на шурея си.
— Отслабни малко преди следващата кампания. — В интерес на истината и неговата броня едва му ставаше, но нямаше намерение да го уведомява за това.
— Няма да участвам в следващата кампания.
Моли се на Адом аз също да не участвам, помисли си Тамас.
Момчетата приключиха с работата си и фелдмаршалът яхна коня си, след което се протегна надолу, за да вземе пистолетите с дръжките от слонова кост и да ги затъкне в колана си, мислейки си за Таниел. Момчетата му подадоха меча и карабината.
— Генерал Арбър!
Генералът спря коня си до Тамас, извади ченето си и го прибра в дисагите, след което отдаде чест. Арбър беше с десет години по-възрастен от фелдмаршала и не беше барутен маг, но изглеждаше два пъти по-жизнен. Тамас се запита как го постига.
— Да, сър! Момчетата са готови, сър — надвика той оръдейния огън.
— Чудесно. — Фелдмаршалът погледна към главните порти на Будфил. След последната атака вратата беше почти на трески, а решетката представляваше смачкана бъркотия от метал. Войниците на Ипил дори не се опитваха да я поправят. — Две минути!
Гаврил възседна коня си и погледна надолу към Андрия. Барутният маг държеше пушката си, с прикрепения за нея щик, в едната си ръка, а другата бе затъкнал нехайно в колана си.
— Той няма ли да язди?
— Конете не ме харесват, а и аз не ги харесвам. — Андрия взе щипка барут от джоба на гърдите си и го изсмърка.
— Можеш да се изкъпеш — предложи Гаврил.
Магът докосна покритата си със засъхнала кръв униформа и се изсмя.
— Темпото няма да го затрудни — каза Тамас.
— Щом казваш. Ей, момче, дай ми знамето!
Един от знаменосците се затича напред с адранския флаг — капката на Адморието пред планините на ален фон. Подаде го на Гаврил.
— Къде е Беон? — попита фелдмаршалът. — Андрия, знаеш ли къде е Беон?
Андрия посочи неопределено към пространството зад командната палатка на Тамас. Застанал така, че да вижда битката, любимият син на Ипил стоеше между двама пазачи — шапката хвърляше сянка върху очите му — стиснал челюсти, докато се взираше в Будфил. Тамас се приближи към него.
— Защо съм тук, фелдмаршале? — попита Беон. — Какво пъклено дело сте замислили?
— Нима мислите, че ще застраша живота ви?
Беон не отговори.
— Кажете ми искрено — каза Тамас, — ако ви сложа примка и заплаша баща ви, че ще ви обеся, ако не се предаде, ще го стори ли?
— Не.
— Така си и помислих. Тук сте, защото кралската гвардия няма да се предаде, освен ако това не им бъде наредено от член на кралската фамилия.
— Мислите, че ще ме послушат? И въобще си мислите, че бих им казал подобно нещо? — попита Беон, вирнал брадичка.
— Ще ви послушат, ако Ипил е мъртъв.
Беон пребледня.
— Или — продължи Тамас — ако е избягал. Ако спечеля тази битка — ако наистина превзема Будфил и по-нататъшното сражаване не е в полза на Кез — искам да кажете на хората си да хвърлят оръжията. Ще го направите ли?
Беон не отговори.
Тамас дръпна леко юздите си и приближи коня си до Беон.
— Няма нужда от излишно кръвопролитие. Една битка в града, от сграда на сграда, няма да е от полза за никого. Ако се проваля, най-вероятно ще ви спасят и ще можете да танцувате върху трупа ми.
— Предпочитам да не го правя. Изпитвам твърде голямо уважение към вас.
— Вярвам ви.
— Добре, фелдмаршале. Ако безспорно спечелите днешната битка, ще им наредя да хвърлят оръжията, макар да не мога да гарантирам, че ще ме послушат. Но с колко време разполагате? Колко време, преди основните войски да ви влязат в гръб? Ще ви е нужно повече от едно нападение, за да превземете стените.
— Дано да не е така — промърмори Тамас и кимна на пазача да отведе Беон. После вдигна меча над главата си и го насочи към генерал Арбър. Генералът слезе от коня, верен на предпочитанията си, и едно момче отведе животното. Арбър се затича пред пехотата си, разтърси меча и изрева към хората си. Те отвърнаха на вика му и тласнаха щиковете си във въздуха веднъж, два, три пъти.
Барабанчиците подеха ритъм и земята се затресе под краката на адранската армия.
Седемнадесетхилядна пехота начена марша си към стените на Будфил. След по-малко от три минути бяха в обхвата на малкото останала на врага лека артилерия и Тамас наблюдаваше как сред колоните му изникват първите пролуки. Никой от хората му не помръдна от мястото си и те продължиха напред, с проблясващи на слънчевата светлина щикове.
— Красива гледка — каза Гаврил.
— Така е.
— Сър! — извика глас. Беше Силвия, командирът на артилерията. — Трябва ми още време. Онази решетка ще ви забави.