— Не разполагаш с време — отвърна фелдмаршалът. — Разчисти ми пътя! Искам в тази стена да има дупка, щом хората ми се приближат на двеста метра от нея.
Тамас очакваше спор, но тя се върна при стрелците си, сипеща проклятия и раздаваща заповеди.
Той се извърна в седлото си. Зад него триста кирасири стояха в готовност в стремената си. Нагръдниците им бяха лъснати, шлемовете нахлупени и карабините заредени. Всеки от тях беше въоръжен с дълго копие, за да преодолее щиковете на кезианската пехота. Конете им носеха нагръдници и странични покрития, най-тежката екипировка, която все още се използваше от адранската армия.
— Войници от Тридесет и седма! — извика той. — Тази порта е устата на самата бездна. Възнамерявам да мина през нея. С мен ли сте?
Отговори му рев, последван от изтеглянето на мечове и оглушителния трясък от удрянето им в нагръдниците. Тамас им отправи самодоволна усмивка.
— Напред!
Кирасирите прибраха мечовете си, грабнаха копията и по сигнал на Тамас се хвърлиха напред. Фелдмаршалът бе оставил по-малко от хиляда души в лагера си; стрелци, коняри и артилерийска поддръжка. Всичко, с което разполагаше, се изливаше върху стените на Будфил.
Молеше се хората му да не се пречупят.
С море от копия зад гърба си, той яздеше през настъпващите роти на облечената в синьо адранска пехота. Погледът му бе фиксиран върху участъка от стената, за който бе казал на Силвия. Сърцето му биеше наравно с ритъма на барабаните, а в следващия миг първото гюле внезапно се заби в един от избледнелите камъни. Тамас отброяваше секундите в главата си до момента, в който вторият снаряд удари стената, а сетне сърцето му подскочи при третото попадение.
Нищо не се случи.
— Мамка му! — извика той.
Кезианците по стените наведоха мускетите си и фелдмаршалът видя как един от офицерите им се покачва на укрепленията и вдига меча си.
На земята, до Тамас, Андрия поддържаше темпото на конете без особено затруднение; очите му светеха от барутния транс. Той вдигна пушката с едно плавно движение, без да спре дори за миг, и дръпна спусъка. Тамас погледна към стените в опит да види целта му, а в следващия момент се изсмя, тъй като офицерът, възкачил се на парапета, полетя към земята.
След малко от стените се издигна пушек, щом кралската гвардия откри огън. Редици адрански войници паднаха под залпа им.
Фелдмаршалът се приближаваше все повече и повече. Втори залп от гюлета се заби в слабия участък, но отново без резултат. Хората му наближиха основата на стената, предните редици вече бяха доста рехави и Тамас ги видя да приготвят куки и стълби за нападението. При портата последните трески на дървените врати бяха разбити на две, а решетката — сведена до нащърбени железа. Входът зееше като уста, пълна с изпочупени, черни зъби. Тамас съсредоточи погледа си натам. Битката беше започнала и за добро или зло, той не можеше да стори нищо друго, освен да се носи напред с пороя.
Фелдмаршалът хвърли ръце във въздуха, щом внезапно в него се вряза вятър, изкарал въздуха от дробовете му. Той прибра меча в ножницата си и вдигна карабината в търсене на Привилегирован някъде на стената, но с изненада установи, че нещо го бута от Отвъд.
Това някакъв номер ли беше? Поредният капан на Ипил? Тамас отвори третото си око и веднага почувства как шокът се разлива през връхчетата на пръстите му чак до самата му сърцевина.
Гамата от цветове Отвъд, които показваха древните защитни заклинания, предпазващи стената, се гърчеше. Като пружина на лафет, изпъната в права линия, те сякаш се обтегнаха, сетне изплющяха, като едва не събориха Тамас от седлото, и накрая цялото нещо се пръсна.
Той затвори третото си око в очакване да види света в руини, стената — сведена до купчина камънак, а пехотата му — разпиляна, но изглежда, никой не беше засегнат от избухването и стената беше все още цяла.
— Усети ли това? — извика Тамас на Гаврил.
— Кое? За малко да паднеш от коня.
Тамас погледна към няколко пехотинци, за които знаеше, че са Чудаци, и забеляза, че някои от тях са се препънали — един дори беше паднал. Каквото и да се беше случило току-що, беше засегнало само хората с магически способности. Фелдмаршалът погледна встрани, към Андрия, който все още поддържаше темпото, но клатеше глава като объркано животно.
Вниманието му отново се насочи към стените, щом поредният снаряд се вряза в древния камък и го превърна в прах. Тела, облечени в зелено и кафяво, западаха от височините и парчета камък повалиха войниците на фелдмаршала от предните редици. Без защитната магия стената беше като порцелан за съвременната артилерия. Като че ли всички оръдия на Силвия откриха огън към това конкретно място и след секунди през стената бе прокаран път, осеян с чакъл.