Адранската пехота се втурна към пробива и това беше последният път, в който Тамас видя предните си редици, тъй като пред него се извиси кулата над портата.
— Пригответе копията! — изрева той.
Копията се насочиха напред и дузина кирасири се стекоха около него в кордон. До него Гаврил изтегли меча си и като един цялата рота премина гръмко през разрушената порта и се озова пред щиковете на кезианците отвъд.
Светът на Тамас потъна в хаос. Звукът от цвилещи коне, смесен с изплашените викове на хората и сблъсъка на метал в метал изпълни ушите му. Първата редица кезиански щикове беше повалена, но друга зае мястото ѝ. Малкият двор отвъд се превърна в кланица от щикове и копия. Той почувства плъзналия се по ризницата му щик и се извърна, за да застреля кезиански войник в лицето. С едно движение прибра карабината и изтегли меча си.
В стената от щикове изникна дупка. Тамас пришпори коня си през нея и започна да поваля кезианците от вътрешната страна на строя им. Един вражи войник се обърна, за да се изправи срещу него, после още един и още един и след няколко мига сред кезианските редици настъпи безредие.
Той продължи да настъпва — зад него имаше стотици кавалеристи, които бяха безполезни в двора. След като преградата от щикове беше пробита, той успя да си проправи път за секунди и скоро се озова на улицата.
Тя беше претъпкана с противници. Те се стичаха, за да укрепят стените, изблъсквани напред, за да попълнят празнините, и дузина от тях вече се хвърляха срещу него. Той устреми сетивата си и подпали барута на първата редица, като ги взриви на парчета, оставил магията да свърши работата.
Бяха твърде много, тласкани напред от собствените си другари зад тях. Дори с магията и кавалерията си нямаше да успее да отвори достатъчно голям коридор за пехотата.
— Сър — извика кирасир, — хората ни се разколебават!
Тамас прибра меча си.
— По дяволите! Гаврил, дай ми знамето!
Гаврил спря, за да откачи флага от седлото си — мечът му беше покрит с кръв. Той хвърли знамето и Тамас го улови, като скочи от коня.
— Андрия, прокарай ми път!
Магът разчлени кезиански пехотинец и се втурна към най-близкото стълбище, водещо към върха на стената. Пушката му беше празна, вероятно безполезна, покрита с кръв, и той използваше щика като копие, докато си пробиваше път нагоре по стълбите.
Тамас го следваше, като изритваше мъртвите и умиращите, които Андрия оставяше след себе си, от стъпалата. Качиха се на втория етаж на кулата и си запробиваха път през войниците, намиращи се вътре. След малко излязоха под открито небе.
Гледката спря дъха му. Неговите хиляди се блъскаха напред, щиковете им проблясваха, а върха на стената гъмжеше от зелено-кафявите куртки на кезианците. Хората му прехвърлиха стените със стотици, но той можеше да види, че редиците в основата на стената се колебаеха. Хората му щяха да се пречупят, ако не бъдеха пришпорени напред.
Тамас изтръгна кезианския флаг от дръжката му над портите и го хвърли от високото. Той се заизвива надолу, към вкопчените в битка армии, спуснал се като копие. Фелдмаршалът остана загледан във флага, докато един кезиански гренадир — като нищо беше цели два пъти по-едър от него, не го нападна с нечленоразделен боен вик. Тамас заби края на пръта, към който беше прикрепено знамето му, в челюстта на гренадира и го повали, след което вдигна флага над главата си и го развя. Сред пехотата долу се надигна вик и той видя как войниците му се хвърлят напред с нови сили.
— Вземи това! — каза на един адрански пехотинец, докато слизаше от върха. — Не позволявай да падне, докато още дишаш.
— Тъй вярно, сър!
Фелдмаршалът скочи при гренадира, когото беше повалил, сграбчи го за косата и го завлачи назад към втория етаж на кулата.
— Къде е Ипил? — извика той на кезиански.
Гренадирът го заплю в лицето и изтегли ножа от ботуша си. Подсилен от барутния транс, Тамас го вдигна във въздуха с една ръка, а с другата счупи китката му, като усети как костите изпращяват под дланта му. Сетне го удари толкова силно в стената, че от гредите се посипа прах.
— Къде е кралят ти?
Кезианецът изпищя и замахна с юмрук. Тамас хвана ръката му, извъртя я и запрати мъжа надолу по стълбите на кулата. Фелдмаршалът пристъпи отново под слънчевата светлина и откри, че флагът все още се вее и още повече от хората му прехвърляха стената.