— Аз… — Беше ѝ трудно да си поеме дъх. Сърцето ѝ биеше оглушително, а ръцете ѝ се тресяха.
Току-що бе убила човек, като изпепели главата му. Със собствената си ръка.
— Ще оставим багажа. Бих запалил каретата, но това ще привлече ненужно внимание. Олдрич и хората му са арестувани. Трябва да намерим Адамат.
Нила гледаше ръката си, вече почистена от обгорените гнусотии. Все още ѝ се струваше, че между пръстите ѝ лепне кръв… Помъчи се да срещне погледа на Бо. Трябваше да бъде силна.
— Ами ако са арестували и него?
— Ако можем, ще го спасим. Ако не, ще трябва да се оправя сам.
— А какво ще стане с войниците на Олдрич?
Бо се огледа замислено.
— Дори аз не бих могъл да освободя петнадесет души от вражески лагер. Ще трябва да понесат разстрела заради нас. Да вървим. — Той я задърпа за ръката.
— Не — каза Нила.
— Как така не?
— Ти… Ние ги въвлякохме в това. Ние ще ги измъкнем.
— Бездната да те глътне, Нила — просъска Бо. — За подобно нещо ще ни трябва помощ, а ние не разполагаме с такава.
Нила извърна глава встрани.
— Напротив — рече тя.
Глава пета
Адамат можа да посвети малко повече от три часа на разследванията си, преди военната полиция да се появи.
Той се намираше насред разговор с един млад сержант, засягащ братовчедка ѝ в намиращата се под командването на генерал Кет Трета бригада, когато почувства нечии пръсти над лакътя си. Адамат се извърна с очакването да види Нила или Бо, дошли да споделят напредъка си, но вместо това се извърна и вдигна очи — а после ги вдигна още малко — към непознат човек в униформата на военен полицай. Мъжът имаше грамадна гръд и щом заговори, гласът му отекна като ехо.
— Инспектор Адамат?
— Да.
— Трябва да дойдете с мен.
Адамат стисна дръжката на бастуна си и повдигна вежди.
— Съжалявам, но в момента се намирам по средата на служебен разговор. Ще трябва да изчакате.
И той отново се извърна към сержанта с надеждата, че тази проява на авторитет е била достатъчна.
— Незабавно — прогърмя гласът на полицая.
Сержантът се приведе към Адамат.
— Най-добре го последвайте, инспекторе.
Адамат въздъхна тихо, взе си шапката и се обърна към натрапника.
— За какво става въпрос?
— Трябва да дойдете с мен.
— Да, това ми стана ясно. Но аз съм адрански гражданин и имам правото да се осведомя за причината, поради която един пазител на реда настоява да ме отведе.
Полицаят вирна брадичка.
— Намирате се под военна юрисдикция, където тези ваши права, валидни пред цивилната полиция, не важат. Ще ме последвате ли, или ще се наложи да ви завлека?
За съжаление, не беше толкова тъпоумен, колкото изглеждаше. Адамат кимна отсечено.
— Ще дойда, но с възражение.
— Възразявайте колкото си щете. Насам.
Докато двамата вървяха през лагера, Адамат се постара да мърмори гръмко, като изразяваше неудовлетворението на човек, на когото е било попречено да си върши работата. Ала под тази фасада сърцето му биеше припряно. Той действително очакваше в даден момент военната полиция да се поинтересува от него. Все пак, щом Хиланска криеше нещо, не би търпял някой да си вре носа наоколо. Инспекторът просто не бе очаквал, че въпросният момент ще настъпи толкова скоро.
Дали генералът бе разпитал Олдрич? А може би някой от войниците бе разпознал Бо? Прекалено много неща можеха да се объркат, нямаше как човек да вземе предпазни мерки срещу всеки развой. Може би нервите на девойката не бяха издържали и тя сама бе изтичала при Хиланска…
Не, Адамат отхвърли последната възможност. Онази перачка, която и да беше тя, имаше неумолим поглед.
Лагерният затвор на практика представляваше три затворнически коли, паркирани близо до мястото, където бригадните кавалеристи привързваха конете си. Отведоха Адамат до най-близката кола и един от дежурните я отключи.
Едрият стражник хвана Адамат за рамото и го блъсна към колата. Инспекторът стисна зъби и сподави желанието да протестира: знаеше, че моментът не е подходящ за създаването на врагове. Забеляза, че и трите коли са пълни — заети от Олдрич и хората му.
След като бастунът му беше конфискуван, той пристъпи вътре.
Олдрич го изгледа мрачно.