Площадът беше празен. Тамас, усетил капан, нареди на хората си да спрат.
Слезе от мястото си зад Гаврил и постави цял барутен фишек в устата си, като го остави да се разгради с все хартията върху езика му. Изтегли пистолета от колана си, провери дали е още зареден и сигнализира на хората си да продължат предпазливо.
Тропотът от копитата ехтеше гръмко по плочките на площада, битката при стената изглеждаше заглушена и далечна. Тамас бе очаквал най-големият отпор да бъде тук, където Ипил щеше да е разположил най-добрите и най-смелите си хора, но катедралата изглеждаше напълно изоставена. Фелдмаршалът я огледа с третото си око — нямаше Привилегировани или Чудаци, чакащи в засада.
— Нещо не е наред — каза Гаврил, гласът му прогърмя сред празния площад.
Тамас провери втория си пистолет. Кракът му гореше дори и през дълбокия му барутен транс и той беше принуден да куца.
— Може да са избягали.
Пристъпиха към главните порти. Едно от крилата беше открехнато. Фелдмаршалът надникна вътре. Не виждаше нищо, освен каменните стени на преддверието. Хората му слязоха от конете, завързаха ги и Тамас кимна на Андрия.
— Петима мъже — каза той.
Андрия извика пет имена. Войниците заеха позиции около вратата, след което я отвориха рязко и нахълтаха вътре. Стъпките им отекнаха сред дълбините на постройката, докато вървяха през преддверието към главния кораб на църквата. Тамас затаи дъх в очакване на изстрел и виковете на сражаващи се мъже; мускулите му се бяха напрегнали в готовност всеки момент да поведе останалата част от хората си вътре.
Тишина.
— Копелето е избягало — каза Тамас и пъхна пистолета си обратно в колана.
— Така изглежда — съгласи се Гаврил.
— Не му стиска дори да каже на личната си гвардия. — Фелдмаршалът изрита стената и веднага съжали. Изпсува под нос и се заслуша в звука от стъпките на кирасирите, които разчистваха помещението оттатък. — Да вървим.
Той закуцука към преддверието и за малко да се блъсне в Андрия.
— Сър — каза магът с пребледняло лице, — трябва да видите това.
Тамас и Гаврил се спогледаха. Нищо, което разтревожеше Андрия, не можеше да е на добре.
Той видя първото тяло, щом зави зад ъгъла. Една от елитните униформи на Ипил в зелено-кафяво, с позлатен кант и сиво облекло под куртката. Мечът на жената беше наполовина изтеглен; беше простреляна в сърцето от близко разстояние. Следващите две тела бяха на едва няколко крачки едно от друго — още двама от личната гвардия на Ипил, вкопчени в битка, забили ножове един в друг.
Тамас пристъпи сред главния кораб. Погледът му подмина огромните колони, които се издигаха в центъра на помещението и държаха купола, насочен към разкрилото се пред него бойно поле. Над сто от елитните гвардейци на Ипил лежаха мъртви или умиращи. Дори мерна двама мъртви Пазители. Фелдмаршалът отвори третото си око, но в помещението нямаше и намек за магия.
— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Гаврил.
Тамас посочи към предната част на кораба.
— Обзалагам се, че той знае.
Тамас докуцука до стола на диоцела в началото на стаята, като използваше прибрания в ножницата меч като бастун, а в другата си ръка държеше пистолет. На стола седеше Ипил, огромното му туловище преливаше извън подлакътниците. Беше закован на място от малък меч с инкрустирана дръжка, а мраморният под около стола бе станал хлъзгав от кръвта му. В подножието на подиума седеше измъчен на вид мъж в началото на четиридесетте, положил брадичка в ръцете си и взиращ се невиждащо в Тамас.
Носеше униформата на кезиански генерал, а приликата с дебелия труп в стола беше очевидна. Все пак беше най-големият син на Ипил.
Принцът се изправи, щом Тамас се приближи, и подаде меча си с дръжката напред. Фелдмаршалът спря и се загледа в меча. Изведнъж се почувства страшно изморен.
— Флориан ди Ипил. Изглежда, сте извършили преврат.
Флориан като че ли се отдръпна от трупа, намиращ се малко над рамото му.
— Изпълних дълга си като престолонаследник. Избавих хората си от война, която не могат да спечелят. От името на кезианската нация, предавам меча си на фелдмаршал Тамас.
Фелдмаршалът прибра пистолета си и взе меча на Флориан, като го вдигна към светлината.
— Това е мечът на Ипил.
— Това е мечът на краля. Сега аз съм кралят.