— Добре де, просторно е — предаде се инспекторът. — Но Шарлемунд е… ами… срещал си го. Свикнал е да командва. Свикнал е на лукс. Не мисля, че би могъл да се „скрие“ където и да е, дори животът му да зависи от това. Бих заложил, че вече е избягал в Кез или Нови, или някъде още по-далеч. Вероятно скоро ще чуем нещо за него.
Гласовете им се носеха, докато говореха, и придаваха странно ехо на мястото, запращайки студени тръпки по гръбнака на Адамат, които той отдаде на есенния хлад.
Коридорът свършваше пред двукрила, затворена врата. Инспекторът разтърси едната дръжка и откри, че не е заключена, сетне натисна. Помещението отвъд секна дъха му.
Библиотеката на Шарлемунд представляваше правоъгълна стая в пъти по-голяма от къщата на Адамат. По всяка стена бяха наредени книги, внимателно поставени върху черешови лавици. Имаше дървени стълби на колелца за достигане на по-високите рафтове и във всеки ъгъл имаше по едно желязно вито стълбище, отвеждащо на втория етаж. Във всеки край на стаята имаше голяма, облицована с мрамор камина.
Книгите не бяха толкова, колкото в Обществения архив или в университетската библиотека, но тукашната книжна колекция беше поне колкото тази на покойния крал, ако не и по-голяма. Адамат бе смаян как един човек можеше да се сдобие с толкова много книги. Шарлемунд съвсем не беше „човек на науката.“
— Нямам никаква идея откъде да започна.
Сусмит изсумтя и се хвърли в едно кожено кресло до студената камина, намираща се най-близо до вратата.
— Събуди ме, когато приключиш.
— Изобщо не си ми от полза.
Докато схване методологията на подреждане на Шарлемунд, Сусмит вече хъркаше шумно.
Ускан му бе изпратил списък с десетина заглавия, които можеха да представляват интерес. Адамат започна с тях, като ги откриваше и ги вадеше, след което ги подреждаше на купчина върху маса в средата на библиотеката. Щом ги събра всичките, започна бързо да прелиства всяка книга, като съхраняваше страниците в паметта си, за да може после да ги разгледа по-внимателно, и всичко това докато търсеше думи от рода на „сянка“.
Приключи с първите десетина книги до един часа и леко изнервен се върна към останалата част от библиотеката.
Чудатостта му позволяваше да се движи сред помещението с бързина, която повечето хора биха намерили за поразителна. За него беше влудяващо бавна. Библиотеката беше подредена по името на автора, което не беше от особена полза. Беше принуден да търси заглавия, които изпъкваха като религиозни книги, или автори, които разпознаваше като хора на науката. Насъбра нова купчина книги и започна да ги преглежда.
В четири часа беше на третата купчина. Сусмит се беше събудил и заспал отново и удължаващите се сенки говореха, че няма да може още дълго да чете на дневна светлина.
— Сусмит — каза той и разтърси рамото на боксьора.
Сусмит отвори око.
— А?
— Имаш ли кибрит? Трябва да запаля фенерите. Или огън, каквото и да е.
— Не. — Окото му се затвори.
Адамат въздъхна. Сусмит нямаше да е от голяма полза тук. Инспекторът можеше да се ползва от услугите му на телохранител за още седмица, но истинската опасност беше преминала и боксьорът го знаеше. Също така знаеше, че Рикар плаща сметката. Адамат не можеше да го вини, че се размотава.
— Ще потърся някого от прислугата — оповести той.
Сусмит изгрухтя.
Адамат си спомни, че димът се издигаше от комин в северното крило. Представи си къщата в ума си, като си припомни краткия оглед след битката с Шарлемунд. В северното крило имаше бална зала, обсерватория, трапезарията, кухните и помещенията на прислугата.
Това беше най-добрият му шанс да намери кибрит. Може би дори биха му запалили камината в библиотеката.
Инспекторът взе шапката и бастуна си и се запъти надолу по главния коридор. Изкачи стълбите на фоайето и продължи надолу по основния коридор на втория етаж, където се намираха помещенията на прислугата. Тази част от къщата беше по-топла и той установи, че с нетърпение очаква топлината на огнището. На това място есенният хлад беше по-ясно изразен, отколкото бе очаквал.
Почука на няколко от вратите, но не получи отговор. Три от тях бяха отключени и вътре откри признаци на обитаване, но прислугата не беше там.
Раздразнен, инспекторът пое по стълбите надолу към кухните. Обратно на първия етаж, той долови гласове. Най-сетне!
Влезе в кухнята през задния вход. Помещението представляваше огромна стая, около тридесет крачки в дължина, и с изненада откри, че беше доста добре запасено въпреки скелетоподобния екипаж от прислужници. От тавана висяха билки, по рафтовете — прахта от които беше забърсана — имаше консерви с месо и чували със зърно, необезпокоявани от вредители. Някаква фигура в противоположния край на помещението, носеща бяла престилка и висока бяла шапка, си пееше пред единствената запалена фурна.