— Извинете — повика Адамат.
Човекът се обърна и позволи на инспектора хубаво да огледа профила му — и изведнъж като че ли краката му се наляха с олово. Той сграбчи бастуна си в две ръце и го завъртя, за да извади меча си. Устата му пресъхна и той насочи върха на острието към беглеца Шарлемунд, архидиоцела.
— Ти — изсъска Адамат.
Шарлемунд повдигна вежди. Престилката му беше покрита с брашно, а ръцете му бяха заети с хлебно тесто.
— А… да?
Устата на инспектора се задвижи, но той не беше напълно сигурен какво иска да каже. Архидиоцелът беше национален предател и подлец и беше ранил Адамат два пъти по време на последната им среща. Но не изглеждаше да е въоръжен. Всъщност като че ли той беше по-изненадан да види Адамат тук, отколкото обратното.
— Остави тестото.
— Добре.
— Чакай! Няма значение. Задръж го. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.
— Хубаво. — Бавно, Шарлемунд започна да меси тестото между пръстите си.
— Спри.
— Бих предпочел да не съсипвам този самун — каза Шарлемунд.
— Не ме интересува! — Думите излязоха като крясък. По тила на Адамат се стичаше пот.
Шарлемунд замижа към него, но не спря да меси тестото.
— Срещали ли сме се?
— Що за въпрос е това? Срещали сме се няколко пъти. — Сърцето на инспектора биеше бясно в гърдите му, но раздразнението му започваше да надделява над нервността. Нали това беше Шарлемунд? Беше качил около десетина килограма от последната им среща насам — ужасно много за толкова малко време, но иначе си беше същият. Освен ако не бе наел свой роднина в кухните?
И на себе си ли беше пял по-рано?
Архидиоцелът като че ли се замисли и очите му се съсредоточиха върху нещо над рамото на Адамат.
— О, да, вярно. Срещали сме се. — Той направи гримаса. — Но не при най-благоприятните за това тяло обстоятелства. Наистина се извинявам. Нека ти помогна.
— Да ми помогнеш?
— С търсенето. Търсиш една книга. Мисля, че трябва да е Кратко изложение на богове и светци. Предимно суеверия и глупости, но ще отговори на въпроса ти. В библиотеката е, в северозападната част. Всъщност, на около метър над лакътя на Сусмит.
Адамат почувства как ръката му, стиснала меча, се колебае.
— Как е възможно да знаеш всичко това?
Шарлемунд се ухили.
— Просто се опитвам да бъда добър домакин. Мога ли да ти предложа нещо?
— Какво да ми предложиш?
— Нещо за ядене. Снощи направих тиквена супа. Може да е останало малко.
Тамас стоеше върху разбитите останки от будфилската стена и обедното слънце светеше в очите му. Тялото го болеше, кракът му пулсираше, кожата му се бе опънала от шевовете. Някаква драскотина на бузата му го щипеше и той трябваше да си напомня да не я търка или проклетото нещо никога нямаше да заздравее.
Деливанската армия наближаваше — змия от зелени униформи, виеща се надолу по главния път и в обширния лагер на адранските войски пред стените. Хората на Тамас бяха застанали от двете страни на пътя, облечени в парадните си униформи в знак на уважение към деливанските си съюзници. Сулам и кабалата му яздеха в челото на войската; Тамас виждаше знамената в далечината и без барутен транс и можеше да чуе барабаните, задаващи ритъма на марша.
— Сър.
Той откъсна поглед и го насочи към младия ефрейтор, който се бе качил на стената.
— Да?
— Полковник Олем иска да ви види.
— Да се качи веднага. — Тамас изчака ефрейторът да си тръгне, след което се отпусна на стената на укреплението и въздъхна облекчено. Олем беше оцелял. Това беше добре. Твърде много отбрани мъже и жени бяха загинали през последните няколко седмици.
Чу несигурни стъпки по стълбите зад себе си и след малко към него се присъедини Олем. Лицето му беше на черни и сини петна, имаше няколко видими рани на врата и ръцете. Телохранителят стоеше леко прегърбен, свил рамене навътре, и Тамас разбра, че изпитва голяма болка. Беше виждал подобна стойка много пъти през дългата си кариера. Така изглеждаше човек, който бе понесъл тежко бичуване. Дори не искаше да знае на какво прилича гърбът му под униформата.
Минаха няколко минути в тишина, сетне Тамас чу тих звук, подобно на дрънчащи монети. Той сведе поглед и видя полковническите значки на Олем, поставени на камъка.
— Провали ли се в поръчението си? — попита Тамас.