— Много добре, сър. Деливанците ще ни помогнат ли в Адопещ?
— Сулам няма конфликт с Брудания. Сами сме.
— Жалко.
— И аз съм на това мнение.
— Имате ли заповеди за мен, сър?
— Намери някой от деливанските Привилегировани да те изцери. Трябваш ми до мен. Може би не сме приключили с убийствата.
Глава четиридесет и пета
Адамат лъкатушеше сред гъстата тълпа, събрала се на площад Лафлин в северната част на града.
Беше прекрасен есенен ден, небето беше ясно, само тук-таме се забелязваше по някое облаче, и макар да се бе извил вятър, Привилегированите на лорд Кларемон бяха използвали магията си, за да създадат чадър от затишие около целия площад, тъй като там щеше да се състои най-значимата му публична изява от пристигането му насам. По негова преценка повече от пет хиляди души се бяха появили за речта на Кларемон — както и за обещаното обявление относно последната му и както се говореше, единствена по рода си подкрепа.
Вече беше говорил близо час, когато Адамат пристигна. От задълбоченото внимание на тълпата и честите одобрителни възгласи инспекторът предположи, че всичко се развива доста благоприятно за Брудано-гурланската търговска компания.
Самият Кларемон стоеше на дървен подиум, издигнат в южния край на площада. Адамат трябваше да признае, че изглеждаше елегантно, облечен в отличен костюм и фрак, докато ръкомахаше, за да подчертае думите си, и обещаваше реформа на данъчното наследяване, повече обществени услуги и установяването на Национален музей в небесния дворец.
След двадесет минути пробиване на път и дузина лакътя в ребрата му, Адамат преустанови опитите си да се доближи до подиума. Оттегли се към следващото най-добро място — повдигната пътека покрай източната страна на площада, която бе заета най-вече от ученици и пазаруващи, забравили за редицата магазини зад гърба си и заслушали се в речта на Кларемон.
Така инспекторът имаше пряк поглед към подиума и което беше по-интересно, към палатката зад подиума. Нямаше съмнение, че тя изпълняваше двойна функция — като сенчест подслон за най-видните поддръжници на Кларемон, които също щяха да говорят след главното обръщение, а също и като скривалище за най-новия му поддръжник.
Адамат се зачуди дали би могъл да се промъкне отзад и да надникне вътре, но незабавно отхвърли тази идея. Кларемон бе поставил сериозна охрана — на всеки възможен път за достъп имаше брудански войници.
Инспекторът видя как един от войниците строго смъмри младо момче, приближило се до палатката вероятно със същата цел на ум.
Обещанието за подкрепата на обществена фигура беше най-нашумялата тема в града от седмици насам.
Самата реч не представляваше голям интерес за Адамат. Той слушаше с половин ухо за голямото обявление, докато в същото време оставяше погледа си да се рее над тълпата в опит да добие представа за поддръжниците на Кларемон. В предните редици се намираха пламенните последователи, аплодиращи и най-малкото нещо. Можеше да са колкото платена публика, толкова и истински поддръжници.
Тук бяха богатите дарители, наели стаи с тераси в градските къщи по протежение на северната част на площада, зад Кларемон. По-голямата част от тълпата беше от работническата класа.
По негова преценка Кларемон имаше голямо разнообразие от последователи и което беше още по-жалко — с преобладаващо предимство на обикновения човек. Това означаваше, че ръководителският пост на профсъюза не даваше толкова притегателна сила на Рикар, колкото човек би помислил.
Адамат забеляза повече от няколко познати физиономии. Правителствени служители. Няколко войници. Значително количество от по-нисшите благородници, които бяха избегнали чистката на Тамас. Очите му продължиха да шарят, докато не забелязаха една особено интересна личност.
Беше жена с тъмна коса и продълговато лице, облечена в черни панталони и сако. Стоеше хладнокръвно сред тълпата, като пренебрегваше съслушателите си, когато викаха одобрително, скръстила ръце зад гърба си. Казваше се Риплас и от смъртта на евнуха насам преди няколко месеца изпълняваше функциите на дясна ръка на Съдържателя. Слуховете говореха, че позицията не беше постоянна. Засега.
Инспекторът нямаше време да се чуди на присъствието ѝ. Кларемон призова към мълчание след особено продължителни аплодисменти и каза:
— Дами и господа, за мен е удоволствие, не, за мен е чест да получа подкрепата на един от най-видните граждани на Адро и един от архитектите на това ново правителство: Ондраус, председателя на Адопещ!