— И какво би казал фелдмаршал Тамас? Доколкото разбирам, той ще пристигне утре сутрин.
— Така е. И мисля, че ще е по-удовлетворен да научи, че аз и Рикар сме се кандидатирали за поста, отколкото Рикар и Кларемон.
Адамат изсумтя.
— Предполагам, че е така. Но вие сте затворен човек. Защо искате да станете премиер? Защо сега?
— Вкусовете се променят. Знаеш как е. Длъжността ми на премиер ще предостави множество облаги за Съдържателя. Или може толкова да ми хареса, че Съдържателя да изчезне. — Председателят сви рамене. — Кой знае?
Адамат извади книга от джоба на палтото си.
— Мисля, че може да имате проблем с това.
— И какъв ще да е този проблем?
Инспекторът вдигна книгата.
— Това е Кратко изложение на богове и светци. Много стара книга. Написана е по времето на Помрачаването, след като Крезимир напуснал нашия свят за първи път. Така се предполага. Казаха ми, че съдържа предимно суеверия, но има нещо, което привлече вниманието ми. — Той прочисти гърло и зачете: — Бруд, покровител и бог на Брудания, е уникален сред родствениците си с това, че няма сянка. Казва се, че сянката му е другото му лице: уникално магическо състояние, в което той обитава две отделни тела, което го прави не един, а двама различни бога. — Адамат затвори книгата.
Ондраус като че ли губеше търпение.
— Какво общо има това с мен?
— Лорд Кларемон няма сянка.
— Ха! Да не би да твърдиш, че той е бог Бруд?
— Да.
— Съзнавам, че живеем в особен период от историята ни и че невъзможното може да се окаже възможно, но съм изненадан да чуя подобно нещо от вас, инспекторе.
— Не е толкова невероятно. Чух го от бог.
— Нима? — Ондраус завъртя очи.
— Бог Адом.
Председателят не изглеждаше убеден.
— Той не се ли предполага да е мъртъв? Мълвата е, че Крезимир го е убил.
— Жив си е, няма съмнение. — Адамат се приведе напред. — Мисля, че да се убие един бог, е много по-трудно от това.
Ондраус му се присмя.
— Ако е така, значи Кларемон щеше да е още жив. Изпратих хората си да проверят положението в болницата. Предполагам, че скоро ще разберем какъв е случаят. — На вратата се почука, после още веднъж по-отявлено и сетне по-тихо. — Влез — каза Ондраус.
Инспекторът разпозна преводача на Съдържателя. Беше сурово изглеждаща жена, пъхнала плетката си под мишница, с безизразно лице. Затвори вратата зад себе си.
— Какви са вестите? — попита Ондраус.
— Трябва да вървите.
— Моля?
С все още безизразно изражение жената каза:
— Привилегировани на улицата. Брудански войници. Имате по-малко от тридесет секунди.
Председателят скочи като мъж на половината на годините си.
— Махай се оттук, върви! — Жената побягна и остави Адамат сам с Ондраус. — Инспекторе. Елате с мен. — Съдържателя закрачи към огнището зад бюрото си и завъртя един от свещниците наполовина, след което повдигна ъгъла на стабилно изглеждащата полица над камината. Последва изщракване и ламперията до камината се отвори. — Влизай.
Адамат последва инструкциите му, като се приведе сред нисък, но често използван проход. Ондраус затвори скрития панел зад тях и изведнъж потънаха в мрак.
— По-бързо! — нареди Ондраус. — Привилегированите ще могат да забележат движението ни. Ако се задържим прекалено дълго тук, ще заподозрат кои сме. Внимавай къде стъпваш.
Адамат се препъна и замалко да се катурне надолу по някакво стълбище въпреки предупреждението на председателя. Той слезе тридесет стъпала надолу, въздухът стана студен, сгъстен и влажен. Те бързаха надолу, разпръсквайки локви, и инспекторът чу непогрешимия звук на писък някъде над тях. Последва гръмък откъртващ звук и трясък, последван от още писъци и шума на изстрели.
— Бързо! — Ондраус сръга грубо Адамат в гърба, за да го принуди да върви напред, приклекнал, в продължение на повече от сто метра. Проходът бе облицован с камъни, по пода имаше два сантиметра вода и заради мрака Адамат не можеше да определи къде ще свърши.
— Нагоре — внезапно нареди Ондраус.
Миг по-късно кракът на инспектора се натъкна на стъпало и краката му го понесоха по друго стълбище, докато не съзря източник на светлина.
— Главата — каза Ондраус.
— Какво… Ох! — Главата на Адамат се удари в греда и той се протегна нагоре, за да избута капак в тавана. Двамата изникнаха сред някакво мазе, което миришеше на сено и наситената, тревиста миризма на конска тор. Изкачиха поредното стълбище от дървени стъпала и изникнаха сред конюшнята.
— В каретата — припряно каза Ондраус. — Кочияш! — извика той.