От тях нямаше и следа, освен няколкото, разположени по старите стени, които безучастно бяха наблюдавали преминаването му.
— Олем, аз…
— Сър — прекъсна го Олем и го потупа по рамото. Той посочи към една от уличките, след което дръпна юздите си и застана зад Тамас, с ръка върху пистолета.
От пряката излезе кон и се изравни с фелдмаршала. Тамас огледа облечения в тъмно адранско синьо конник.
— Добра среща, сине.
Таниел кимна в отговор. Изглеждаше посърнал и изтощен. Униформата му беше мръсна и раздърпана, но бе успял да изтупа по-голямата част от прахта, а ботушите му бяха лъснати. Тамас забеляза липсата на обичайната му пушка Хруш, но все още разполагаше с два пистолета, затъкнати в колана му.
— Къде беше? — попита фелдмаршалът.
— Спотайвах се. Гаврил успя ли да стигне до теб?
— Да. В края на колоната е.
Таниел въздъхна облекчено.
— Влора е мъртва.
— Какво? — Тамас бе принуден да сграбчи рога на седлото си, завладян от прилив на замайване. — Не. Не е възможно.
— Мъртва е. Поне така мисля. Проследихме Привилегированите и Ка-поел до града и се сражавахме в Талиен. Дали са ги очаквали подкрепления, или просто извадихме лош късмет, не знам. Опитвахме се да избягаме в отводнителните канали на града, когато сградата се срути отгоре ѝ.
— Мамка му. — Думите излязоха като шепот. Тамас се олюля в седлото. Още един барутен маг. Още един приятел. По дяволите, Влора беше част от семейството. Искаше му се да изхлипа, но потисна желанието и запази хладнокръвното си изражение. Хората на Кларемон го гледаха. Чувстваше неприятелските погледи върху себе си и не можеше — нямаше — да покаже слабост.
— Повишението ми беше лоша идея.
Тамас го погледна с крайчеца на окото си. Челюстта на Таниел трепереше, очите му бяха зачервени. Беше на път да се разпадне.
— Не е вярно. Това… Виж. Проследил си ги дотук. Гордея се с теб.
Таниел не изглеждаше много убеден и Тамас трябваше да признае, че думите му бяха лишени от ентусиазъм. Таниел бе причинил смъртта на Влора, двама барутни магове и дузина Оси. Трябваше да е по-разумен! Да влезе в капан и…
Не. Не, не, не. Тамас почувства как скръбта се превръща в гняв, почувства как устните му се извиват надолу, за да се смръщят. Не можеше да стори това. Не сега. Не и на Таниел.
— Намери ли Ка-поел? — попита той.
— Седалището на Кларемон е в небесния дворец. Наел го е от града. Гъмжи от войници и Привилегировани. Мисля, че зърнах аурата ѝ Отвъд, но не можех да определя със сигурност от разстояние. Трябва да е още жива.
— Или досега Крезимир да ни е избил всички, предполагам.
Таниел го изгледа странно.
— Войната свърши ли?
— Да. В момента се водят преговори.
— Взе ли тялото на Крезимир?
— Да.
Таниел кимна на себе си.
— Добре. Какво ще правим с Кларемон?
— Ще подходя предпазливо. Ще дойдеш ли на срещата на съвета?
— Рикар ще бъде ли там?
— Би трябвало.
— Тогава по-добре да не идвам.
— Не можеш да избягаш от позицията на заместник-председател — каза Тамас. — Дал си дума.
— Принудиха ме.
Тамас стисна зъби в опит да овладее гнева си.
— Възползвал си се от предоставената ти по това време възможност за бягство. Ще удържиш на думата си.
— Или какво? — В очите на сина му се четеше неподчинение.
— Или вече никой няма да ти има доверие.
Таниел извърна поглед.
— Това е част от играта — каза Тамас, като се опита да смекчи тона си. — Част от живота. Мислиш ли, че исках да съм паленцето на Железния крал, когато бях кажи-речи на твоите години? Не. Но направих нужното, за да оцелея. Пристигнахме. Качи се горе.
Бяха достигнали западния вход на Дома на народа, а над тях, от отсрещния Изборен площад, се извисяваше сградата на затвора. Тамас слезе от коня и войниците му заеха позиции до вратите, начело с Гаврил, а базовата група го последва вътре.
Бяха минали само няколко месеца от последния път, в който бе стъпвал в тази прилична на пещера постройка, но имаше чувството, че е било преди половин живот. Не разпознаваше голяма част от персонала, когото подминаваха из залите, а и коридорите изглеждаха леко чужди сякаш вървеше по тях за първи път.
Качиха се до шестия етаж и се отправиха към бившия кабинет на Мануч; Тамас чуваше виковете от стотина стъпки надолу по коридора. Забърза крачка.
Бутна вратата и откри Ондраус, седнал в едно от креслата в ъгъла и преплел поглед над очилата си за четене с Рикар Тамблар. Лицето на Рикар беше червено, а брадата му — неподдържана, и той размахваше юмрук под носа на Ондраус. Лейди Винцеслав стоеше зад Рикар, с ветрило в ръка, и се опитваше да изглежда достолепно.