— А ако загубите? — Адамат намери гласа си и реши да го изпробва. Трепереше едва доловимо.
— Ако изгубя, добри ми инспекторе, ще се върна в Брудания, към търговската си компания, и ще продължа с опитите да подобря човечеството от тамошната си висока позиция. Повече няма да ви безпокоя.
— И защо да ви вярваме? — попита Адамат.
Кларемон се извърна, за да го погледне, повдигнал невинно вежди.
— Защото нямате друг избор. И защото току-що ви дадох думата си. Думата на един бог е тържествена клетва.
— Вие сте нагласили всичко това. — Инспекторът усети как гневът му се надига и мощно притиска гърдите му. — Завръщането на Крезимир. Кезианско-адранската война. Имали сте пръст във всичко от самото начало. Видях бележките на Ветас. Не се опитвайте да отричате.
— Защо ми е да отричам? Разбира се, че съм замесен. Но вие сте несправедлив. Жулин, това заблудено дете, и кезианската кабала заговорничеха да върнат Крезимир. Мислите ли, че исках по-големият ми брат да си вре носа в работите ми? Той щеше да ни върне в Бронзовата епоха! Не, просто бръкнах в огъня, за да се опитам да смекча щетите. Хората, които използвах и сред които, боя се, влиза и семейството ви, са злощастни жертви на една война, която дори не знаехте, че водите.
— Недейте да принизявате семейството ми до „злощастни жертви“ — изръмжа Адамат през зъби. Той стисна бастуна си толкова силно, че се зачуди дали дръжката няма да се скърши. Кларемон не показа отношение към яростта му.
— Нападнахте войските ми — каза Тамас, пръстите му бяха все още сплетени под брадичката. — Изиграхте ме, за да наруша примирието, и взехте нещо, което не ви принадлежи.
— Ах. Това… беше злощастно — каза Кларемон. — Направих това, което сметнах за необходимо. Шпионите ми ми казаха за дивото момиче и контрола ѝ над Крезимир — удивително, между другото. Не знаех какво да мисля. Ако тя се разколебаеше дори за миг, всичко щеше да е било напразно. Сметнах за необходимо да действам и да я заловя. Уверявам ви, че нареждането беше издадено без знанието за примирието ви с Ипил.
— Продължавате да използвате думата „злощастно“ — ненадейно каза Таниел и всички глави се извъртяха към него. — Вони на извинително подмазване.
— Аз съм бизнесмен, момчето ми. Извинителното подмазване е всичко, което правя. Питайте Рикар.
— Защо сте тук? — попита Адамат. — Следващата седмица щеше да мине по обичайния си начин и без да разкриете всичко това.
— Исках да се уверя, че този съвет знае какво и кой съм. Няма нужда цялата тази олелия с хората на Съдържателя да се повтаря. Не е препоръчително. Както и да ме нападнете с голи ръце, господин Двустрелни. — Очите на Кларемон трепнаха към Таниел, който изглеждаше готов да скочи.
— При Крезимир сработи — задъхано каза магът. — Как мислите, че се сдобих с кръвта му за Ка-поел?
Кларемон пребледня при тези му думи.
— Предпочитам да не узнавам. Сега, предлагам размяна. Момичето в замяна на тялото на Крезимир.
— Дадено — каза Таниел.
Тамас се изправи и стрелна сина си с поглед.
— Какво ви кара да мислите, че е у нас?
Кларемон го изгледа безстрастно.
— Хайде сега.
— Ка-поел ще ни бъде върната невредима — каза Таниел.
— Таниел, достатъчно — излая Тамас.
— Не това момиче — каза Кларемон. — Това момиче ми трябва. Ще ви дам друго момиче.
— Кое? — Тамас сбърчи чело.
— Влора.
— Тя е още жива? — попита Таниел.
— Тишина! — изрева Тамас. — Таниел, изчакай отвън. Това е заповед!
За момент Адамат реши, че Таниел няма да се подчини на баща си, но той се запъти към коридора, отправил кръвнишки поглед към Кларемон.
— Размяната не е равностойна — каза Тамас, щом синът му излезе.
— Барутните ви магове убиха много от моите Привилегировани. Фактът, че Влора е още жива, е доказателство за щедростта ми.
— А фактът, че не позволих на Таниел да ви заудря оттук до следващата седмица е доказателство за моята.
Кларемон подбели очи.
— Излишно е да прибягваме до заплахи, фелдмаршале. Не сме деца.
Тамас забарабани с пръсти по бюрото си, вперил поглед в бруданеца.
— Размяната ще се осъществи, при положение че върнете Влора и Ка-поел, както и при условие че изтеглите хората си от Адопещ до последния войник.
— Не може наистина да обмисляш това — възрази лейди Винцеслав. — Не знаем какво ще прави с тялото на Крезимир.
— Ако исках да го освободя, трябваше само да убия момичето — каза Кларемон. — Доведете обратно господин Двустрелни. Той ще ви каже. — Той поклати глава. — Вече обещах да изтегля хората си, но не мога да ви дам дивачката. Тя е единственото, което удържа Крезимир, и искам да я държа под око. Щом Крезимир бъде погребан в яма в най-дълбокия океан, където тежестта на водата ще му попречи да се издигне отново, ще ви върна момичето. Имате думата ми.