Нила обхождаше войниците, помагаше им да се облекат и където се налагаше, да придобият по-прегледен вид. Накрая тя пристъпи до Адамат и Бо и посочи към двамата гренадири.
— Вие сте част от почетния ескорт на полковник Етан — обърна се тя към Адамат, — който ще го придружи до Адопещ. Той щеше да потегли чак утре, но заминава извънредно поради болест в семейството.
— Можем ли да имаме доверие на този полковник Етан?
Бо се поколеба за момент, сетне кимна.
— Той е един от приятелите на Таниел.
Адамат местеше поглед между Бо и Нила. Двамата Привилегировани не се бяха преоблекли.
— Ами вие? — попита инспекторът.
— Ние ще се измъкнем сами — рече Бо. Не счете за нужно да разяснява допълнително.
— А гражданската война? — напомни Адамат.
— Това не е мой проблем.
Докато магьосникът изричаше това, Нила хвърли оправдателен поглед към Адамат.
— Вървете — рече Бо. — Пазачите се сменят след час. Ние ще изчакаме тук, за да се уверим, че бягството ви няма да бъде забелязано преждевременно, преди полковникът да ви е извел, сетне ще оставя фалшиви дири, от които ще изглежда, че сте се отправили към Адморието. Така ще решат, че сте избягали по вода.
Адамат потисна желанието си да му благодари. Все пак нямаше да се намира тук, ако не беше магьосникът…
— Ами синът ми?
Адамат трябваше да си го върне. И Борбадор бе единственият, който можеше да му помогне да го спаси.
— Ще намеря Таниел, след което ще ви взема от столицата. Имате думата ми.
Адамат кимна сковано и заедно с Олдрич и войниците последва двамата гренадири. Водачите им напредваха с ускорен ход, към който Адамат се придържаше с усилие. Хората на Олдрич бяха адрански войници. Макар и не толкова едри на ръст колкото гренадирите, можеха да се впишат в ролята сравнително лесно. Адамат бе с десетилетие по-стар от тях, размекнат от собствената си възраст и от цивилния, семеен живот. Беше привикнал да се вози в карети, а не да марширува.
Някога, още в академията, когато Тамас, който тогава беше полковник, създаде прецедент за издигането на хора от простолюдието до висшите офицерски чинове, Адамат бе обмислял военна кариера.
А сега, три минути от потеглянето им, той мълчаливо благодареше на боговете, че не е направил този избор.
Скоро пристигнаха в частта от лагера, където се намираха гренадирите от Дванадесета бригада. Адамат познаваше флага им, два ястреба над адранските планини. Той потърси в паметта си нещата, които знаеше за полковник Етан.
Полковникът бе професионален военен. Съвсем наскоро прехвърлил тридесетте, по време на службата си се беше отличил в сраженията от една от множеството малки войни в Гурла подир официалния край на тамошните военни кампании. На пръв поглед възходът му изглеждаше стремителен, ала на фона на сравнително краткотрайните гренадирски кариери в него нямаше нищо странно. Щурмоваците рядко се задържаха за дълго, а и едрите тялом рядко притежаваха и съответстващ ум.
Адамат си спомни и че само преди две седмици беше прочел във вестниците за раняването на полковника. Бил останал парализиран.
Изтощен от самото поемане на дъх, той различи спряла край периферията на лагера карета, обградена от наброяващ около петдесетина души ескорт. Неколцина други гренадири изчакваха по-близо, готови да раздават оръжия и оборудване. Адамат, Олдрич и останалите бяха екипирани набързо.
— Строй се! — провикна се някакъв капитан. — Ще ми пристигат късно, песове недни! На гръб да носите полковника не заслужавате! Краката да му поливате не ви бива. Да знаете, че до един ще копаете нужници, когато се върнете! — Офицерът енергично обхождаше редицата им и размахваше нагайката си. Не пропусна и Адамат — почувствал жилеща болка в прасеца си, той едва не изруга. Но съумя да се овладее, защото не се осмеляваше да излезе от ролята си.
— Тъй вярно! — извика Адамат едновременно с останалите.
Капитанът поспря край него и като се приведе, процеди:
— Ако създадете неприятности на полковника ми, със собствените си ръце ще ви убия.
Той отмина, преди Адамат да е успял да отговори.
От прозореца на каретата се подаде ръка и потупа по вратата. Адамат, едва успял да си поеме дъх, отново трябваше да марширува с ускорен ход.
По лицето му вече се стичаше обилна пот, когато каретата напусна коловозите на лагерния път и затрака по павирания път към столицата. Край северния пост забавиха ход и спряха. Двама дежурни пристъпиха до каретата.
Адамат се намираше прекалено далече, за да чуе последвалия разговор. Можеше само да стои с нарамена пушка и с притискаща гръбнака му раница и да се надява, че необичайно ниският му за един гренадир ръст и лъсналото още в самото начало на похода лице няма да направят впечатление на никого.