В стаята се възцари тишина, докато Тамас размишляваше, и Адамат се зачуди защо Ондраус и Рикар не бяха възразили. Това беше лудост! Ако Тамас разполагаше с тялото на Крезимир, не биваше да позволява да му се изплъзне.
— Лейди Винцеслав е права — тихо каза Адамат.
Тамас погледна към него и въздъхна.
— Съгласен съм. Не мога да направя подобна размяна, Кларемон.
— Хм. — Кларемон се изправи и взе шапката и бастуна си от дивана. — Много злощастно. Все пак ще удържа на думата си. Хората ми ще напуснат града утре сутрин, а после ще чакаме резултатите от изборите. Дотогава, успех. — Той се поклони на всеки от тях и напусна.
Останалата част от срещата мина сред мрачна атмосфера. Адамат чу викове на няколко пъти, след като Кларемон си тръгна, вероятно когато Таниел бе разбрал, че баща му е отхвърлил сделката. Измина час, преди Ондраус да последва Кларемон, вероятно за обедната им среща, а още час след това Адамат остана сам с фелдмаршала.
— Книгите твърдят, че Бруд има две лица — каза инспекторът. — Не просто някаква алегория, а две реални проявления.
— Значи Кларемон не е единственият враг, върху когото трябва да се съсредоточим?
— Не, не е. В момента издирвам другия.
— И може да е всеки?
— Да.
Тамас отпусна глава в ръцете си.
— Това току-що направи деня ми неимоверно по-лош, инспекторе.
— Съжалявам, сър. Имате ли доверие на Кларемон?
— Не. Ще повярвам, че ще си тръгне по собствена воля, десет години, след като го направи. — Фелдмаршалът държеше главата си в ръце, вперил поглед в бюрото си. — Моля те, кажи ми, че имаш някакви добри новини.
— Всъщност наистина имам.
Тамас вдигна поглед, на лицето му бе изписано неверие.
— О?
— Да. Виждате ли, когато Кларемон каза, че е последният останал бог в Деветте, не беше напълно прав. Адом е още жив.
Глава четиридесет и седма
Тамас погледна към вратите на имението, сетне към двамата униформени стражи, които бяха спрели да хъркат върху предните стъпала и се бяха изпънали в поза мирно пред него. Бяха градски полицаи, които, изглежда, знаеха кой е.
— Свободно — каза той. — Официално не съм тук.
Двамата пазачи размениха погледи и се отпуснаха.
— Просто оглеждам. — Тамас слезе от коня и подаде юздите на единия от двамата, а Олем подаде своите на другия. — Вероятно ще е най-добре да не споменавате присъствието ми на никого.
— Да, сър — каза единият от тях.
Тамас се вмъкна вътре през предния вход и застана във фоайето, попивайки зловещата тишина. Олем влезе след него, вдигнал фенер, който хвърляше сенки по мраморния под.
— Изглеждате умислен, сър — каза телохранителят.
— Последният път, в който бях тук, едва не умрях. Подобно нещо може да накара човек да се умисли. Всъщност не трябва ли и ти да си умислен?
— Просто мисля, че мястото излъчва безвкусица.
— То принадлежеше на Шарлемунд — отвърна Тамас. — Той се интересуваше повече от разкоша, отколкото от добрия вкус. Поне проклетият му бюст вече не е тук, за да ме гледа втренчено.
— Вие го счупихте, сър.
— А, да. Така беше. Хайде.
Те напуснаха фоайето и поеха надясно, насочили се по един от големите коридори към кухните, според инструкциите на Адамат. Щом наближиха, Тамас чу отявлено тананикане и почувства как неволно забързва крачка. Достигнаха края на коридора и той посочи на Олем да го изчака тук, след което пристъпи вътре.
За разлика от останалата част от празното имение, кухнята беше изпълнена с топлина и светлина. Две от фурните горяха ярко и Тамас бе ударен от мириса на топъл хляб, печено овнешко и тиквена супа. Устата му се напълни със слюнка, а пръстите му трепнаха в предчувствие.
Основната маса за месене беше чиста в единия край и подредена със сребърни прибори за двама.
— Добро утро, фелдмаршале.
Беше стъписващо да види Шарлемунд с готварска престилка и бяла шапка на главата и за момент Тамас посегна към меча си. Архидиоцелът беше наддал с около десет килограма, откакто фелдмаршалът го бе застрелял в корема, а сетне хвърлил под стража, докато измисли какво да прави с него. Лицето му беше по-широко и приютяваше усмивка, каквато Тамас не бе виждал преди.
Остави ръката си да се отдалечи от меча.
— Наистина ли си ти? Михали?
— Михали е мъртъв. — Усмивката трепна. — За съжаление. Аз съм Адом в най-чистата си форма. — Той погледна надолу към себе си. — Е, никога не съм изглеждал точно така. Признавам, че Шарлемунд беше малко по-красив от мен в оригиналното ми тяло.