Адом вдигна вилицата на Тамас и я почисти с края на престилката си. После я върна внимателно върху чинията му.
— Нещо в Бруд ме плаши, Тамас. Нещо, което отсъстваше, докато бяхме млади. Не мога да определя какво е. Някакъв инстинкт, по-дълбок от годините или магията ми, ми казва да стоя настрана.
— Бих се твърде дълго и усилено за тази страна, за да се отдръпна и да позволя на някой друг да я завземе. Бил той и бог. — Тамас избърса лицето си със салфетка и се отдръпна от масата. — Не знам защо дойдох.
— За съвет.
— Напразно се разкарвах.
Адом му отправи тъжна усмивка.
— Радвам се, че дойде. Тревожех се за теб.
— Явно не достатъчно, за да помогнеш.
— Имаш твърде малко вяра, че нещата ще се наредят, Тамас. Ето. — Той му подаде кръгла метална кутия.
— Какво е това?
Адом замига насреща му.
— Вечерята на Олем. Може да съм дебел страхливец, но не съм невъзпитан.
— Правилно ли постъпвам, Олем?
Луната блестеше пълна и ярка над тях, макар дневната светлина да бе избледняла едва преди час-два, и Тамас долавяше съвсем смътно миризмата от цигарата на Олем. Стояха в голото пространство между две ферми, на няколко километра извън града; преграда от напълно развити дървета ги скриваше от случайни погледи. Беше хладно и Тамас затегна яката на куртката си.
— Не е моя работа да отсъдя, сър.
— И ти си безполезен като Адом.
— Хайде сега, това не е честно, сър. Той все пак ни даде нещо за ядене. Бездни, как ми липсва храната му.
Тамас поклати глава.
— Толкова се ядосах, че не иска да помогне, че забравих да го питам за това.
— Мислите, че щеше да промени мнението ви?
Тамас се поколеба.
— Не.
— Така си и мислех.
— Млъкни и си пуши проклетата цигара. И спри да изглеждаш толкова самодоволно. Къде е Бо?
— Ей там.
Тамас се запъти към края на горичката, където точно на ръба на дървесната преграда стояха Борбадор и обучаемата му и наблюдаваха пътя, водещ към Адопещ.
— Закъсняват — каза фелдмаршалът.
Бо вдигна поглед от ръцете си, играещи си с връзките на изкуствения му крак.
— На километър и половина разстояние са. Наблюдават как ги наблюдаваме.
— Капан? — попита Тамас.
— Твърде малко са, за да е капан — отвърна Бо. — Освен ако не са взели и Бруд със себе си.
Тамас погледна към Нила, която се взираше мълчаливо в мрака, сетне обратно към Бо. Пристъпи по-близо до Привилегирования.
— Съжалявам — каза той.
— Хм?
— Съжалявам, че изпратих Таниел да те убие.
Бо изглеждаше изненадан, а после сякаш щеше да се засмее.
— Недей. Това ти е в кръвта. Ако местата ни бяха разменени, щях да направя същото. Ох!
Нила бе ритнала Бо по единствения му останал пищял.
— Ами — каза Бо — щях.
— Грубо е да казваш подобно нещо — смъмри го Нила.
— Кой от двама ви е обучаемият? — попита Тамас.
Бо изсумтя.
— Нито дума повече, старче.
Тамас се загледа в него.
— Не си ме наричал така, откакто беше на петнадесет.
— И в сегашното положение е много по-подходящо.
— Все още си същият пиклив келеш.
— Да — ухили се Бо. — Старая се.
— Благодаря и за това, че убеди Таниел да не тръгва след Ка-поел.
— Той не остана много доволен. — Бо извърна поглед на север, където приятелят му беше приклекнал в дъбрава, прилична на тази, насочил пушка към представителите на Кларемон, които продължаваха да чакат по-надолу по пътя. — Надявам се да не застреля някого тази вечер.
— Аз също.
— Между другото, с тях има Привилегировани.
— Колко на брой?
— Шестима. Изглежда, Кларемон ти няма пълно доверие.
— Нито пък аз на него. Затова и двамата с Нила сте тук. Както и Таниел, Норийн и Андрия в храстите.
Бо потропваше по дървения си крак. Тамас се почувства неловко.
— Не ми казвай, че мислиш да си отмъщаваш.
— Кракът наистина ми липсва. А тя е там долу. Онази, която ми причини това. Знам. Сега вече мога да я разпозная. Името ѝ е Лори. Имали сме вземане-даване.
— Има ли жена в която и да е кабала в Деветте, с която да не си имал вземане-даване? — попита Нила.
— Няколко — отвърна Бо.
Тамас изсумтя.
— Гледай да не застрашиш цялата операция.
Бо направи успокояващ жест.
— Разбира се, че няма. Ще се въздържам, благодаря. Ето, идват.
Тамас постави барут върху езика си, за да усили леко транса си, и се загледа как групата се разделя на две — по-малката част се насочи през полето и към скривалището им. Той привика тихо Олем и двамата излязоха от горичката.